Последна саможертва

Не, не, не, помислих си. Не исках още една моя приятелка

да се забърква.

 465 

р и ш е л м и й д

Двете с Лиса едновременно видяхме как Мия се напрегна,

за да се отскубне от хватката на Таша. Лиса осъзна, че точно

сега трябва да действа. Усетих го през връзката ни. Прочетох

мислите ѝ, знаех за решението ѝ, дори и за начина, по който

тялото ѝ стегна всичките си мускули и нерви, за да се устреми

напред и да привлече вниманието на Таша. Усетих го толкова

ясно, сякаш с Лиса споделяхме общо тяло. Знаех накъде ще се

насочи Лиса още преди дори да го е направила.

– Таша, моля те, недей...

Лиса скочи напред, ала жалостивият ѝ вик секна, когато

Мия изрита Таша и се откъсна от нея, като мигом залегна,

оставайки извън обсега на пистолета. Таша, все още с насоче-

но оръжие, сега бе изненадана от два фронта. След като вече

не можеше да достигне Мия и всичко се развиваше толкова

светкавично, Таша изстреля бясно два куршума към първата

заплаха, движеща се срещу нея – която не бяха приближава-

щите я пазители. Беше слаба фигура в бяло, която крещеше

на Таша.

Или по-скоро, щеше да бъде. Както казах, знаех къде точно

Лиса ще стъпи и какво ще направи. И в тези скъпоценни се-

кунди, преди още да е помръднала, аз се измъкнах от обръча

на пазителите и се хвърлих пред нея. Някой скочи след мен,

но вече бе твърде късно. Точно тогава пистолетът в ръката на

Таша гръмна. Усетих остро пробождане и изгаряне в гърдите

си, сетне нямаше нищо, освен болката – толкова всепоглъщаща

и силна, че беше почти отвъд възприятията.

Усетих как се строполявам, усетих как Лиса ме улови и из-

крещя нещо – може би на мен, може би на някой друг. В за-

лата настъпи такава невъобразима суматоха, че вече не знаех

какво се е случило с Таша. Бяхме само аз и болката, която

съзнанието ми напразно се опитваше да блокира. Светът все

повече притихваше и притихваше. Видях Лиса надвесена над

мен да ми крещи нещо, което не можех да чуя. Беше толкова

красива. Сияеща. Сред корона от светлина... но около нея се

заспуска мрак, за да я обгърне отвсякъде. И в този непрогле-

ден мрак изплуваха лица... призраците и духовете, които вина-

ги ме следваха. Умножаваха се, докато мракът се сгъстяваше,

за да се спусне над очите ми. За да ме призове.

 466 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Пистолет. Бях повалена от един пистолет. Беше едва ли

не комично. Подло, казах си. Бях посветила целия си живот

на ръкопашния бой, като се обучавах как да избягвам кучеш-

ки зъби и силни ръце, вкопчени във врата ми. Но пистолет?

Беше толкова... хм, лесно. Трябваше ли да се чувствам оби-

дена? Не знаех. Пък и имаше ли значение? И това не знаех.

Знаех само, че в този момент умирах, независимо от всичко

останало.

Зрението ми все повече се замъглявяше, мракът и призра-