Последна саможертва

ва къде се бях озовала или как се бях добрала до тук, но когато

в паметта ми се върнаха последните ми спомени, изпълнени

с болка и мрак, реших, че дори само фактът, че още дишам, е

достатъчно обнадеждаващ.

– Спящата красавица се събуди.

Този глас... този прекрасен, сладък като мед глас с мек ак-

цент. Обгърна ме и едновременно с това върху мен с пълна

сила се стовари невероятната истина: аз бях жива. Бях жива.

И Дмитрий бе тук.

Не можех да го видя, но усетих как върху устните ми раз-

цъфна усмивка.

– Ти ли си моята медицинска сестра?

Чух го как стана от стола и пристъпи към мен. Като го ви-

дях наведен над мен, си спомних колко висок беше в действи-

телност. Гледаше ме от високо с онази негова усмивка – една

от прекрасните, но толкова редки усмивки. След последната

 468 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

ни среща той се беше погрижил за външността си – кестеня-

вата му коса беше вързана в спретната опашка, макар че от

няколко дни не се беше бръснал. Опитах се да се надигна в

леглото, но той не ми позволи.

– Не, не, трябва да лежиш. – Болката в гърдите ми подсказа,

че имаше право. Мозъкът ми се беше събудил, но останалата

част от мен още бе изтощена. Нямах представа колко време

е изтекло, но нещо ми подсказа, че тялото ми е участвало в

битка – но не с някой стригой или нещо подобно, а със себе

си. Битка, за да оцелея.

– Тогава ела по-близо – казах му. – Искам да те видя.

Той се замисли за миг, след което изрита обувките си.

Обърнах се на една страна – което ме накара да потрепна, –

и успях да му освободя малко място в края на леглото. Сгуши

се до мен. Главите ни лежаха върху една и съща възглавница,

деляха ни само сантиметри, докато се взирахме един в друг.

– Така по-добре ли е? – попита той.

– Много по-добре.

С дългите си грациозни пръсти той отметна косата от лице-

то ми, преди да ме погали по скулите.

– Как се чувстваш?

– Гладна.

Дмитрий се засмя леко и внимателно отпусна ръка на кръс-

та ми в нещо като половин прегръдка.

– Разбира се, че си. Мисля, че досега успяха да те накарат

да погълнеш само малко бульон. Това, както и течностите, ко-

ито ти вкарват през системите. Вероятно имаш захарна недос-

татъчност.

Сковах се. Никак не обичах иглички или тръбички и се рад-

вах, че не съм била будна, за да ги видя. (Иглите за татуировки

са друга работа.)

– И колко дълго съм била в безсъзнание?

– Няколко дни.

– Няколко дни... – Потреперих, а той придърпа юрга-

на по-нагоре, решил, че ми е студено. – Не би трябвало да

съм жива – прошепнах. Изстрели като тези... бяха прека-

лено бързи, прекалено близо до сърцето. Или куршумът е

попаднал точно в сърцето ми? Притиснах ръка към гърдите

 469 

р и ш е л м и й д

си. – О, Господи! Лиса ме е излекувала, нали? – Навярно е

използвала твърде много от магията на духа. Не е трябвало