Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
да го прави. Не можеше да си го позволи. Само че... защо
още чувствах болка? Ако тя ме беше излекувала, нямаше да
има никаква болка.
– Не, тя не те излекува.
– Не? – Намръщих се, неспособна да го проумея. Как иначе
съм оцеляла? Внезапно ми хрумна един съвсем изненадващ
отговор. – Тогава... е бил Ейдриън? Той никога не би... след
начина, по който се отнесох с него... не. Той не би могъл...
– Какво, да не мислиш, че би те оставил да умреш?
Не му отговорих. Куршумите може би вече ги нямаше, но
мисълта за Ейдриън още караше сърцето ми – фигуративно
казано – да се свива от болка.
– Независимо как се чувства той... – Дмитрий се поколеба.
В края на краищата това беше деликатна тема. – Е, той не би
те оставил да умреш. Искаше да те излекува. Но и той не го
направи.
Почувствах се зле, че бях толкова несправедлива да се
усъм ня във великодушието на Ейдриън. Дмитрий беше прав.
Ейдриън никога не би ме изоставил, независимо от това кол-
ко го бях огорчила и наранила. Изброих набързо оставащите
възможности.
– Кой тогава? Соня?
– Никой – отвърна Дмитрий просто. – Е, предполагам, че
самата ти.
– Аз... какво?
– Хората могат да се излекуват и без магия, Роуз. – В гласа
му се долавяше нотка на развеселеност, макар че лицето му
оставаше сериозно. – А раните ти... бяха много лоши. Никой
не вярваше, че ще оцелееш. Оперираха те, а след това ни ос-
таваше само да чакаме.
– Но защо... – Следващият ми въпрос навярно прозвуча
твърде арогантно. – Защо Ейдриън или Лиса не ме излеку-
ваха?
– О, те искаха, повярвай ми. Но в настъпилия хаос... крал-
ският двор заприлича на затвор, в който потушават бунт. Пре-
ди да успеят да реагират, и двамата бяха отведени под най-
470
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
строга охрана. Никой не можеше да припари до теб, не и след
като още те смятаха за убийца. Първо трябваше да се уверят
във вината на Таша, макар че действията ѝ бяха достатъчно
красноречиви.
Отне ми един миг, за да приема идеята, че съвременната
медицина и издържливостта на собственото ми тяло са ме из-
лекували. Прекалено много бях свикнала с магията на духа.
Това ми се струваше невъзможно. И докато се опитвах да ос-
мисля чутото, последните думи на Дмитрий ме сепнаха.
– Таша... още ли е жива? – попитах.
Лицето му още повече помръкна.
– Да. Заловиха я веднага след като те простреля – преди
някой друг да пострада. Задържана е. Сега продължават да из-
лизат наяве още доказателства за вината ѝ.
– Да я обвиня, беше едно от най-трудните неща, които ня-
кога съм правила – промълвих. – Дори битките със стригоите
са по-лесни.
– Зная. За мен бе толкова трудно да го проумея, толкова
трудно ми бе да го повярвам. – Очите му добиха отнесено из-
ражение, което ми напомни, че Дмитрий беше познавал Таша
много преди аз да се срещна с нея. – Но тя е направила своя
избор. Сега всичките обвинения срещу теб са свалени. Ти
вече си свободна. Нещо повече. Ти си героиня. Макар Ейб да
тръби наляво и надясно, че всичко било негово дело.
Това отново върна усмивката ми.
– Разбира се, че е негово. Вероятно скоро ще ми връчи
сметка с разходите.
Главата ми се замая от опияняваща радост и удивление.
Свободна. Имах чувството, че бяха минали години, откак-
то отгоре ми се бяха стоварили най-тежките обвинения... и
смъртната присъда, а сега... сега всичко това бе изчезнало.
Дмитрий се засмя, а на мен ми се прииска да остана така
завинаги, само ние двамата, да се наслаждаваме един на друг,
необезпокоявани от никого. Е, може би не точно така. Не
можех дори да помръдна, без да ме прониже остра болка. А
и гърдите ми бяха стегнати в дебели превръзки. Двамата с
Дмитрий имахме толкова малко мигове насаме, когато дейст-
вително можехме да се отпуснем и да се отдадем на любовта
471
р и ш е л м и й д
си. Нещата помежду ни започнаха да се оправят чак сега, на-
края... когато за малко да се окаже, че е прекалено късно. И
може би все още наистина беше.
– Какво ще стане сега? – попитах го.
– Не съм сигурен. – Допря бузата си до челото ми. – Прос-
то се радвам... толкова съм щастлив, че си жива. Толкова мно-
го пъти бях на косъм да те загубя. Като те видях просната на
пода, сред онази ужасна суматоха и бъркотия... почувствах се
толкова безпомощен. Осъзнах, че си права. Прахосваме жи-