Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
Изгубеното десетилетие
В редакцията на политическия седмичник идваха всякакви хора и Орисън Браун влизаше в най-различни отношения с тях. В свободните си часове той бе „един от редакторите“, но в работно време беше просто къдрокос мъж, който преди една година е бил редактор на дартмутския „Джак-О-Лантърн“, а понастоящем се чувстваше доста благодарен да се занимава с непривлекателните задачи в редакцията — от оправяне на нечетливи ръкописи до влизане в ролята на момче за всичко без съответното назначение.
Той забеляза мъжа, когато влезе в редакторския кабинет — беше блед и висок четирийсетгодишен човек с руса коса като на статуя и маниери, които не бяха нито срамежливи, нито плахи, нито като на монах чужди за този свят, но в тях имаше нещо и от трите вида. Името върху визитната картичка, Луи Тримбъл, будеше някакъв смътен спомен, но след като нямаше с какво друго да се залови, Орисън не се замисли върху него — докато електрическият звънец на бюрото му не се обади и от предишен опит му стана ясно, че мистър Тримбъл ще бъде първото му ястие от обяда.
— Мистър Тримбъл, мистър Браун — каза източника на всички финанси за обяд. — Орисън, мистър Тримбъл е отсъствал доста дълго време. Или на него поне му се струва, че е било дълго — почти дванайсет години. Някои хора биха се смятали щастливи, ако можеха да пропуснат последното десетилетие.
— Така е — съгласи се Орисън.
— Днес не мога да дойда на обяд — продължи шефът му. — Заведи го във „Воазен“ или в „21“, или където пожелае. Мистър Тримбъл смята, че има доста неща, които не е виждал.
Тримбъл учтиво се възпротиви:
— О, аз мога да се оправя.
— Зная, старче. Никой не познава този град така, както ти го познаваше някога, и ако Браун се опита да ти обяснява за самодвижещите се коли, просто ми го прати обратно. А ти самият ще се върнеш до четири, нали?
Орисън си взе шапката.
— Отсъствали сте десет години? — попита той, докато слизаха с асансьора.
— Бяха започнали строежа на Емпайър Стейт Билдинг — каза Тримбъл. — Това какво ще рече?
— Около 1928-а. Но както каза шефът, имали сте късмет да си спестите доста неща. — И като един вид сондаж додаде: — Сигурно сте имали по-интересни неща за разглеждане.
— Не бих казал.
Двамата излязоха на улицата и начинът, по който лицето на Тримбъл се стегна при рева на превозните средства, накара Орисън още веднъж да се опита да отгатне.
— Били сте вън от цивилизацията?
— В известен смисъл.
Думите му бяха доста грижливо претеглени и Орисън реши, че този човек няма да проговори, освен ако сам не пожелае — и в същия миг се зачуди дали не е прекарал трийсетте години в някой затвор или лудница.
— Това е прословутият ресторант „21“ — каза той. — Смятате ли, че бихте предпочели да обядвате някъде другаде?
Тримбъл се спря и внимателно се загледа в сградата от кафяв камък.
— Помня кога името „21“ стана известно — каза той, — горе-долу същата година, когато и името „Мориарти“. — След което продължи почти извинително: — Мислех си, че бихме могли да повървим около пет минути по Пето Авеню и да хапнем някъде, където стигнем. В някое заведение, в което можем да погледаме млади хора.
Орисън му хвърли бърз поглед и отново си помисли за съдилища, сиви стени и решетки; почуди се дали в задълженията му не влизаше и да запознае мистър Тримбъл с някои отзивчиви момичета. Но мистър Тримбъл нямаше това предвид — лицето му изразяваше предимно абсолютно и всепоглъщащо любопитство и Орисън се опита да свърже името му с укриването на адмирал Бърд на Южния полюс или пък с летците, които бяха изчезнали в джунглите на Бразилия. Той беше, или е бил, не съвсем случаен човек — това беше очевидно. Единствените определени неща обаче, които говореха за средата, в която е живял — а на Орисън те не обясняваха нищо, — бяха селяшкото му благоговение пред светофарите и предпочитанието да се движи по тротоара от страната на магазините, а не откъм улицата. На едно място той спря и се загледа във витрината на някакъв магазин за мъжка мода.
— Копринени вратовръзки — каза той. — Не съм виждал ни една, откакто завърших колежа.
— Къде сте учили?
— В Технологичния на Масачузетс.
— Голям институт.
— Другата седмица смятам да отида да го разгледам. Хайде да хапнем нейде тук… — намираха се на една от улиците с номер над петдесет и пет — изберете вие.