Тайната на Ботичели

Сега беше ред на Лоренцо да се почуди какво да отговори. Дожът го изпревари:

— Ще прощаваш, милорд, но преди да продължим този така интересен разговор, се налага да помогна на моята гостенка за една дребна работа. А ти остани и се наслади на драматизма на бурята. — Беше самата учтивост.

Лоренцо бързо улови тона на разговор и отвърна:

— О, не! Мисля, че вече достатъчно прекалих с гостоприемството ти! А и ветровете като че ли отслабват.

— Тук много грешиш. Бурята тепърва ще се разрази. За нищо на света не мога да ти позволя да продължиш пътешествието си при подобни обстоятелства! Настоявам да останеш, а за да ти помогна да вземеш решение, не е зле да те уведомя, че на вратата долу са моите хора.

— Твоите хора, така ли? — подметна развеселен Лоренцо, макар да си даваше сметка, че всъщност се намира в капан. Усетих отново онези познати тръпки по кожата си — беше някак си нередно ракът в котлето да се присмива на рибаря. — В такъв случай би било невъзпитано от моя страна да не поостана още малко, за да си поговорим. За какво искаш да говорим, а?

— Как върви външната ти политика? — Въпросът на дожа беше остър като кама.

— Безинтересно — отговори обиграно Лоренцо Медичи. — Но на вътрешния фронт инвестирах в един примамлив алианс, който, надявам се, съвсем скоро ще предизвика небивал интерес.

— Има огромна разлика между законен интерес и узурпиране на права.

Двата наежени котарака се заковаха на място, а после започнаха да се въртят в кръг, очаквайки следващия удар. Той дойде от Лоренцо:

— Като говорим за интереси, как е банковият ти заем?

— Изключително полезен — отговори Джовани Батиста.

Пак се разделиха, а аз си дадох сметка, че е крайно време да действам. Дръпнах аления ръкав на дожа.

Той се обърна към мен, погледна ме, а после поясни на Лоренцо Великолепния:

— Ах, да. Както вече споменах, моята гостенка тук има да свърши една работа горе. Ти, естествено, нямаш да направиш никакъв опит да я спреш, нали?

— Дори и не бих си помислил да я спра. Върви, скъпа, фенерът те чака!

Усмихнах се и задържах гранитния му поглед, докато се измъквах назад към вратата. Всеки момент очаквах някакъв номер. Лоренцо Великолепния не може просто да си стои и да гледа как разрушавам всичко, към което се бе стремил, нали така?

Оставих ги да си разменят фалшивите любезности и поех по стъпалата към втория етаж. Когато влязох в горната стая, забелязах три неща:

Прима коза: Че фенерът се намираше в средата на стаята и приличаше на слънце — стъкло, изработено от множество парчета кристали и покриващо огромна тавичка с пламъци. Носът ми подсказа, че онова, което гори, е зехтин. Светлината беше ярка и изобщо не се влияеше от четирите огромни неостъклени прозореца, изложени на четирите ветрове, през които бурята виеше и завихряше и косата, и дрехите ми. Вятърните коне очевидно се бяха съюзили, за да ме изкарат чак на зъбците на кулата, така че се наложи да се хвана здраво за стените, за да остана жива. И въпреки всичко това, фенерът продължаваше да си гори все така ярко. Беше красива гледка — множеството фасетки на стъклото улавяха светлината и я връщаха многократно, подобно на най-големия диамант на света. Диамант, ярък като Витлеемската звезда, който водеше корабите напред.