Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Мястото на Салва беше заето от млад пъпчив войник. Оказваше се, че не разполагаха с толкова добра охрана, колкото изглеждаше на пръв поглед. Тримата мъже пред портите се заковаха мълчаливо в очакване. Не мисля, че през това време се осмелих да си поема дъх. Не след дълго вторият страж се върна.
— Нямаш късмет, Кристофоро. Знаеш ли какво ми каза дожът? — Приведе се и се ухили на нашия приятел с уста, пълна с изгнили, потъмнели като мушмули зъби. — Та дожът ми рече така: „По-скоро бих приел първата курва, която се появи на улицата, отколкото синьор Кристофоро, защото тя поне ще ме възнагради с нещо в замяна на парите ми!“ И като се има предвид, че нашият господар не е много по шегите, ще ми простиш, ама ще го приема на сериозно.
И избута синьор Кристофоро толкова грубо, че якият моряк падна на земята. Аз направих крачка напред, но брат Гуидо ме издърпа обратно. Той вече бе наясно какво съм намислила, разбира се.
— Не! — отсече.
— Ама…
— Не!
— Но аз няма да се чукам с него! Само ще поговорим! Казал, че иска курва — е, ще има мен!
Той стисна ръката ми толкова силно, че почти ме заболя. Стражът почти бе отминал и аз разбрах, че не разполагам с много време за спорове.
— Ако ще се притесняваш за моята девственост, сбогувах се с нея много отдавна. Или може би се тревожиш за душата ми, а? Мисля, че ти пък отдавна се прости с набожността!
Той се отдръпна и аз с болка установих, че в очите му имаше истинска тъга.
— По-скоро бих умрял, отколкото да ти позволя да легнеш с друг мъж! — изрече, преди да се усети.
С разтуптяно сърце аз се вторачих в лицето му и там видях всичко, което бях мечтала да видя, само дето вече бе твърде късно да сторя каквото и да било по този въпрос. Издърпах ръката си и тихо изрекох:
— Тогава умри. Защото ако аз не отида, всички ще умрем! — Втурнах се напред след стража и пътьом облизах устни и пощипнах бузите си, а накрая смъкнах корсажа си почти до малинките. Дръпнах ръкава му точно преди тъмните улици да го погълнат.
— Моля, сър, без да искам, ви чух какво рекохте. Пуснете ме при дожа, а после ще запазя едно захарче и за вас!
Приведох се напред и му позволих да се наслади изцяло на гърдите ми, повдигнати като две тлъсти яребици на поднос. Кики се бе върнала. Светлината наоколо не бе в изобилие, но бе достатъчно — трябва да съм била като чаша десертно вино за този приятел, който очевидно нямаше огромен късмет с жените.
Той хвана брадичката ми с мръсната си ръка и промърмори:
— Много добре. — Облиза устни. — Ставаш. Но не забравяй, че след като той излее благородното си семе, идва ред и на караула, разбра ли? Само попитай за Салваторе!
— Салваторе значи — изчуруликах кокетно, като едва се сдържах да не припадна от зловонния му дъх. — Така се казваше и баща ми.
Той ме държа здраво за ръка чак до вратата, а накрая ми плесна звучно задника. Обаче бях вътре.
Четвърта глава
— Атака? Призори? Алианс на седем градове държави?
Джовани Батиста, дож на Генуа, очевидно не ми вярваше. Не че го винях. На мен също ми бе трудно да си повярвам.
Беше излегнат върху канапе от аленочервено кадифе, в странна спалня от черно-бял мрамор — като всичко останало в този град. Беше доста по-млад, отколкото очаквах, мекичък и пухкав като канапенцето си, с кръгло лице и розово-бяла кожа, но толкова гладка, като че ли все още не знаеше що е това брада. Имаше бледосините очи и ягодоворусата коса на северняк. Би могъл да играе ролята и на Купидон от „Пролетта“, само че пораснал. Но ако ще и да бе братовчедът на Купидон, пак бе пределно ясно, че няма никаква представа за великия заговор. По голия му ляв палец разбрах, че е напълно невинен. Разбрах също така, че е много умен — дребните му очички гледаха интелигентно и изпитателно, въпросите му бяха съвсем на място.
— И ти откъде би могла да знаеш подобни работи, а? Да, обясни ми, ако обичаш, как една проста уличница като теб би могла да се добере до такива важни държавни въпроси?
Очевидно така нямаше да стане. Поех си дълбоко дъх и се простих с временната си роля.
— Защото не съм проста уличница, а дъщерята на дожаресата!
— На Венеция? — Бледите му вежди хвръкнаха към челото му като две рибарски кукички. — Я се приближи!
В стаята не бе особено светло. Затова се приближих към прозореца, за да се възползвам от последните лъчи на деня.
Той ме огледа лениво и замислено, като котарак. После отбеляза: