Тайната на Ботичели

Приближих се до прозореца, като държах дървения цилиндър колкото ми бе възможно по-далече от мен. Надявах се да успея да го хвърля, преди да е изгорил и омаслените ми пръсти.

Видях как брат Гуидо оставя лодката и увива подгизналата си мантия около ръцете си.

— Хвърли ми го много внимателно, Лучана!

Така и направих, молейки се падането да не изгаси огъня. Обаче необичайната факла падна като комета с горяща опашка. Брат Гуидо я хвана умело и пое предпазливо надолу по скалите. Не можех да му позволя да замине, без да знам.

— Какво стана? — извиках.

— Не можах да запаля огъня. Твърде е мокро! — изкрещя в отговор той.

— И сега ще занесеш тази факла чак до скалите? — изпищях изумено. — Но тя няма да издържи дотам!

— Знам! — извика ми той. — Синьор Кристофоро има друга идея. Трябва да отнеса тази факла до неговия кораб, който той ще подпали и ще го блъсне директно във флагманския кораб! Флотата „Бисто“ приближава — хиляда кораба, на не повече от половин левга оттук!

Мозъкът ми зацикли от налудничавостта на тази идея.

— Но ти ще загинеш! И двамата ще загинете! Бурята, пожарът…

Той бързо ме прекъсна:

— По-добре да загинат двама, отколкото хиляди!

Постави лодката върху бурните морски вълни, захапа факлата и приклещи греблата по местата им.

— Недей! — изпищях. — Остави ги да дойдат! Какво значение има?

Той ме погледна за последен път и отговори:

— Знаеш какво!

Загледах се безпомощно как той се бори с огромните като планини вълни ужасена, че ще се разбие в скалите. Обаче той беше отличен гребец и успя да се измъкне бързо от крайбрежния вихър на морето. Светлинката в лодката му ставаше все по-малка и по-малка. С всеки следващ замах на греблата се ужасявах било, че факлата ще изгасне, било, че няма да изгасне. Не можех да реша дали искам той да изпълни успешно мисията си, или да се провали и да се върне.

Факлата започна да пращи. Огънят умираше. А после пламна лодката — очевидно я бе използвал, за да поддържа огъня. Сега вече знаех, че той няма да оцелее. Наблюдавах в пълно вцепенение как подпалената лодка се разгаря, как осветява още по-голяма част от морето, как се появява високият тъмен силует на една генуезка шхуна, как моряците придърпват лодката към тях с куки и как тук-там започват да пламват по-дребните точици на запалените от огъня на лодката факли. Тъмните фигури подпалиха платната, а веднага след тях пламна и целият кораб — сигурно бяха напоили платната със зехтин. На фона на пълзящите все по-бързо пламъци към водата се понесоха хора — синьор Кристофоро и неговият безстрашен екипаж. Поддържаща перфектно зададения си курс, генуезката шхуна се вряза директно във флагманския кораб „Бисто“. Първо пламнаха десет, после двайсет кораба, а накрая цялата вражеска флотилия бе в пламъци и като че ли пламна и самото море. Писъци и хаос насред пожарите, но и достатъчно светлина за отчаяните ми очи, които търсеха една мъничка, нищожна лодчица. Но все едно се опитвах да видя едно горящо клонче насред пламтящо огнище. А после, за втори път тази нощ, наистина видях една горяща човешка форма, останала сама насред океана в малко огнено островче. Фигурата протегна нагоре ръце като Христос и изкрещя нещо и после потъна в бурните вълни.