Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Секонда коза: Краката ми залепнаха на пода по начин, който ми припомни за колибата ми край Арно — същински порой от кръв, бликаща от прерязаните гърла на двамата генуезки стражи, проснати на пода. Един кратък оглед ми подсказа, че нито един от тях не е Бартоломео. Благодаря ти, Господи! И…
Терца коза: Разбрах защо принцът на Флоренция не се бе опитал да ме спре да се кача тук. Защото от другата страна на фара, черен като нощта и мрачен като смъртта, и извисен над фенера също като нея, ме чакаше Прокажения — Кириак Меланхтон.
В продължение на един удар на сърцето двамата се вторачихме един в друг. Той стоеше абсолютно неподвижно, докато вятърът подхващаше мръсните му дрипи и ги развяваше като платна. Черни парцали покриваха лицето му и над тях стърчаха единствено сребристите му очи, които сякаш проникваха в душата ми.
Ловец и плячка лице в лице. Най-накрая.
Този път страхът ми бе подсилен и от още една мисъл — че няма да мога да изгася фенера, че няма да мога да изпълня задачата, която ми бе поставена. Но време за размисъл нямаше, защото той веднага скочи върху мен.
Ръката, с която стисна врата ми, бе като желязно менгеме. Пред очите ми заиграха черни кръгове, в ушите ми загъргориха огън и кръв. Не можех да си поема дъх, а той ме държеше само с една от кошмарните си ръце — другата вече се протягаше към касапския нож. Бих му се помолила, но не можех да говоря… не можех да говоря… През ума ми мина проблясък — как Никодим от Падуа бе казал, че той няма долна челюст, така че не може да говори. Протегнах ръка директно към гърлото на Прокажения. Без да се страхувам от заразяване, аз пъхнах пръсти под парцалите, напипах откритите жлези и тръби, и ги стиснах силно. Този ход ми помогна да се откъсна от него. Той ме пусна, аз се свлякох на земята с хриптене. Ударих си главата във фенера и се опитах да стана от пода, обаче той пак ми налетя. Нечовешки силните му ръце ме вдигнаха като перце и ме хвърлиха директно върху фенера. Стъклото и фасетките му бяха достатъчно горещи, за да изгорят плътта ми. Една от грозните, с окапала плът ръце ме стисна отново за гърлото, а другата успя да извади касапския нож. Той се вдигна над главата ми.
Последните ми мигове бяха сякаш часове. В съзнанието ми запрепускаха образи, времето се завъртя назад като колело. Видях всичко и всички от рождението си досега — бях бебе в бутилка, момиченце в манастир, уличница, благородна дама. Видях и брат Гуидо — толкова много негови образи; видях всички пътища, които изминахме заедно, всеки момент, в който той ме докосваше, видях дори и първата ни среща. Върнах се отново във Флоренция в онзи горещ ден, преди да се запозная с Ботичели, преди съдбата да ме хвърли във всичко това.
Захватът на убиеца се стегна около врата ми, фенерът започна да прогаря гърба ми, кристалите му — да се пукат под главата ми. Затворих очи за настоящето. Исках да умра във Флоренция, с брат Гуидо до мен. Спомних си едно от първите неща, които ми беше казал — Лучана Ветра означавало светлината в стъклото. Пусни светлината, пусни светлината… Бях бебе в бутилка, пусни светлината, пусни светлината…
С последните си останали сили аз се стоварих върху кристалите на фенера и двамата паднахме в огъня. Като в някакъв зловещ танц аз обърнах Прокажения под мен и горящият зехтин подхвана и двама ни. Обаче огънят в стъклото пазеше съименницата си — подгизнали от дъжда, мантията и косата ми не пламнаха, обаче сухият и останал кожа и кости прокажен незабавно пламна. Подобно на човешка факла, той започна да се щура из малката стая, въртящ се в непрестанна агония. Гледах го като онемяла. Зехтинът беше подпалил и пода и с наквасената си пелерина аз започнах да гася отделните огнени джобове, които заплашваха да ме погълнат. Най-накрая Прокажения падна — нечовешката му сила свърши и сребърните му очи се затвориха окончателно. Огънят бе изгорил парцалите по лицето му и аз предпочетох да не се заглеждам в онова, което се бе разкрило. Не бях очаквала да изпитам някакво съжаление към него, но си знаех, че ако Бог бе наказал и мен с подобна болест, и аз като нищо бих могла да се превърна в чудовището, което беше той.