Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— А на теб няма ли да ти трябват? — попита.
Поклатих глава. Парите вече нямаха никакво значение за мен.
— Сега какво следва?
— Първо Португалия, а след това — Азорските острови, при баща ми и Филипа. И при малкия Диего.
Въздъхнах и въздишката ми бе поета от вятъра. Скърбях за всичко, което той има, а аз никога нямаше да имам.
— Не бих искала да те спирам — промълвих. — Върви да видиш съпругата и детето си. Любовта и семейството са единственото, което има значение на този свят. — А аз бях изгубила и двете само за една нощ.
— Тъкмо се канех да ти кажа същото. Майка ти те очаква в двореца на дожа.
— Майка ми ли? — Не се бях сещала за нея откакто брат Гуидо потъна във вълните.
— Да. Тя, баща ти и Лудовико Мавъра са пленени — доведоха ги в града призори. Сега са заложници на моя господар, докато не подпишат мирния договор, който писарите съставят точно в този момент.
— Ами дон Феранте?
— Обърна и побягна към къщи още когато пламна първият кораб.
— А Николо дела Торе? — Едва не се задавих от името.
— Кой?
— Господарят на Пиза.
Синьор Кристофоро сви рамене.
— Нямам вести за него. Защо?
— Няма значение.
Не бях в състояние да облека мислите си в думи, да му обясня ужасната ирония, че ако сега се върна към обичайния си живот, ще трябва да се омъжа за братовчеда на онзи, когото обичах и който завинаги изгубих. За братовчеда, който ще ми напомня всеки божи ден, че някога е живяло негово далеч по-добро копие. Че някога е живяло и ме е обичало. Жестокостта на тази ирония ме удари в гърдите като юмрук и си помислих, че всеки момент ще умра. Щеше ми се да можех.
— Когато си готова, по-добре се върни при майка си. Ти си първият човек, за когото тя попита. Дори не мислеше за собствената си безопасност. Мисля, че те обича, Лучана. Вярно е, че тя е лъвица, но пък ти си детето на лъвицата!
Усетих как ме целува по челото.
Нямах сили да го погледна. Нямах сили да повдигна уморената си глава.
— Бог да е с теб! — каза той.
— И с теб — прошепнах аз.
Обаче той вече бе поел към пристанището и вятърът грабна думите ми и ги запрати далече от него.
Нямам представа колко съм стояла върху студените камъчета. Приливът настъпваше и запращаше в краката ми дъски и вързопи с платнища. Накрая предателското слънце благоволи да пробие облаците и да ме изсуши, и да стопли камъчетата под краката ми. Започваше един прекрасен ден.
Скоро трябваше да избера дали да остана и да потъна, или да се изправя и да живея. Надигнах се бавно и докато се изправях, усетих как пергаментът под корсажа ми ме одраска. Копието на „Примавера“, с което открих любовта на живота си, за да я изгубя наново. Извадих го и го захвърлих в морето колкото навътре успях, а после се обърнах към сушата, за да не знам къде се е приземило. Вече не ми трябваше. Обаче приливът отказа да ми позволи дори това. Пергаментът се върна при мен, подгизнал и сгърчен като суха скумрия, и буквално се залепи на мократа ми обувка. Загледах се в него, увит около обувката ми, и се сетих, че това е последното нещо, което двамата бяхме докосвали заедно — единственото общо нещо, което някога бяхме имали. Може би някой ден щях да събера сили отново да го погледна. Спасих картината от прилива, преди морето окончателно да си я поиска — изцедих я като мокро пране, а после се обърнах по посока на двореца на дожа просто защото не знаех къде другаде да отида.
Възможностите ми бяха крайно ограничени. Бих могла да остана и да работя по улиците на Генуа — да се чукам с моряците, докато накрая стана твърде стара, за да ме искат. „През лятото — супа и слива“ — припомних си мрачно познатата поговорка. Бих могла също така да се възползвам от рожденото си право и да си взема за съпруг един безхарактерен финочио — като червея, нахлуващ в хубавата ябълка. Или просто да умра от собствената си ръка и да се срещна с брат Гуидо в отвъдното. Само дето, въпреки манастирското си образование, не бях много сигурна дали вярвам в задгробния живот. А дори и да вярвах, монахините не забравяха да ми повтарят, че самоубийците отиват право в ада. И тъй като брат Гуидо, който умря като Христос, спасявайки хиляди други, със сигурност вече е отишъл на небето, щяхме да бъдем разделени дори във вечността. Надявах се брат Гуидо вече да се забавлява с ангелите, в които съвсем наскоро пак бе повярвал.