Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Направих така, както ме бе помолил брат Гуидо — започнах да се моля.
Седма глава
Първият ден на пролетта изгря насред студ и ситен ръмеж.
Въпреки че бурята беше отминала, от мъгливия дъждец косата и дрехите ми продължаваха да подгизват — на мястото, където мечтата на Лоренцо бе умряла заедно с моята. Той бе мечтал за империя, аз — за любим. Една голяма мечта и една мъничка. И двете — мъртви.
Ала тук бе дошъл краят на не една и две мечти. Когато тръгнах по плажа в сребристото утро, зърнах стотици овъглени трупове на моряци, които морето изхвърляше на брега — някои генуезци, други неаполитанци. Поставих си зловеща задача — започнах да обръщам с крак всяко тяло, оглеждайки подпухналите лица, търсейки обичните черти на брат Гуидо. Сърцето ми казваше, че него го няма вече, обаче аз трябваше да бъда сигурна, отказвах да се предам. Краката ми буквално се вкочаниха от ледените води на прилива, но аз почти не забелязвах.
— Лучана! — провикна се нечий глас от другия край на брега. Извъртях се на пети, но беше синьор Кристофоро.
— Връщай се! Той не е там!
— Знам.
Той се приближи към мен, постави нежно ръка на рамото ми и рече:
— Накрая просто трябваше да запали лодката си, за да поддържа пламъка жив. Видях го как скача — нямаше друг избор — или морето, или да изгори. А после и всички ние скочихме. Но доколкото знам, той не можеше да плува.
— Не можеше — задавих се в сълзи аз.
— Хей, чуй ме! И много по-добри плувци от него загинаха през тази нощ! Пожарът, бурята — на хората им дойде в повече. На него също.
Погледнах го и попитах:
— А Бартоломео?
— Жив е. Но мнозина други бедни души не оцеляха — и тук, и в планината. Важното е обаче, че Генуа победи!
Стори ми се странна дума — победа. Защото всичко ми изглеждаше изгубено. Извърнах се отново към морето и се загледах в точката, където бях зърнала за последно брат Гуидо.
— Той каза ли нещо?
— Да. Каза: „А плявата Той ще залее с неугасващ огън“. Изкрещя това и скочи.
Кимнах. Напълно онемяла. Сигурно трябваше да бъда доволна, че в края си е цитирал Светото писание — миг преди срещата си със своя бог.
Но бих предпочела да бе изпратил някакво послание на мен.
Синьор Кристофоро ме хвана за раменете и кротко изрече:
— Лучана, той спаси хиляди хора! Той спаси моя град! Мисля, че… трябва да е бил много добър човек.
— Такъв беше — прошепнах и краката ми се подгънаха и аз се отпуснах безсилно върху ситните камъчета на плажа, победена от прилива на скръбта.
Синьор Кристофоро приклекна до мен и се загледа в морето. Тук-там, подобно на чудати айсберги, се носеха овъглените останки на корабите, но само за да потънат завинаги във водите на залива, помахвайки за последно с мачтите си. Много, толкова много изгорени кораби, скупчени на хоризонта като зимна гора.
— Дойдох да си взема сбогом с теб — рече той.
Погледнах го измъчено.
— И ти ли?
Той бе единственият приятел, който ми бе останал.
— Бях твърде дълго разделен от онези, които обичам. Ако тази нощ ме научи на нещо, то е, че е крайно време да видя сина си.
— Диего, нали?
— Запомнила си — усмихна се той.
Извърнах отново очи към морето, напред, отвъд останките от флотата, напред, към безкрайната синева.
— А после какво смяташ да правиш?
— Мисля, че сега, след услугата, която направих на града, дож Батиста може и да плати за един кораб с глупаци, не мислиш ли? А дори и да не го стори, няма значение. Ще се обърна към краля и кралицата на Испания.
— Вземи това от името на Венеция! — Бръкнах под мокрите си дрехи и извадих кесията с петдесетте дуката, която бях откраднала от майка ми. Изцъклените му очи се изцъклиха още повече, когато забеляза проблясъка на златото, чу дрънченето на монетите.