Хюрем. Московската наложница

— Да ни беше разказала това навреме, майко!

Жената не обърна внимание на укора в гласа на сина си.

— Това е нещо между Аллах и негов раб. Не е наша работа. Какво да ти кажа: „Наложницата ти плака, докато четяха Мевлид, а докато слушаше молитвата, припадна“, това ли? А и не можех да предположа, че е имала намерение да направи нещо подобно. Ако знаех, щях да помогна на Хюрем. Щях да сторя, каквото е нужно, за да споделя благодеянието ѝ.

Хафса султан забеляза, че Сюлейман все още хапеше устни, макар гневът му да беше преминал.

— Само защото не беше уведомен ли се ядосваш, сине?

— Ядосах се и на ходжата. Може ли да направи нещо подобно, без да се допита до нас? Дори и да засвидетелстваме уважението си към него, той в края на краищата не е ли наш роб?

Жената го погледна смаяно.

— Аллах да ти прости! Той ти служи, но и Джемали ходжа е Божи раб, както и всички ние.

В погледа и гласа на Хафса султан вече се усещаха нотки на обида.

С кимане Сюлейман показа, че ѝ дава право.

— Вече не знаем какво говорим от гняв!

— Само да няма и друга причина за яда ти, която не ми споделяш.

„Падишахът се изправи припряно. Не искаше да споменава за основния проблем. Можеше ли един син, пък бил той и падишах, да каже на майка си: „Жената, която обичам, отказа да преспи с мен, уханието на Хюрем вече започна да ми липсва, майко“.

Сюлейман се отправи към вратата, чаткайки отсечено с токове. Хафса султан остана насаме с мислите си.

Пред сина си се бе държала, сякаш е много доволна, и тя действително беше, но вече добре познаваше Хюрем. Знаеше, че тя няма да вземе толкова сериозно решение само защото един вътрешен глас ѝ бе подсказал това. Ясно бе, че целта ѝ е друга.

Пък и сънят на Гюлдане не излизаше от мислите на валиде султан. Вярно, сънят се бе сбъднал, гълъбът бе хванал орела и на крилете му бе достигнал до стръмни скали, до които бе невъзможно да се добере, но в края на краищата бе само гълъб. Какво щеше да стане, ако орелът изведнъж разтърсеше крила? Гълъбът щеше да се сгромоляса от главозамайващата височина и да загине. И не само това. Вероятно заедно с него щяха да погинат и четири малки гълъбчета.

Изведнъж в главата на Хафса султан проблясна светкавица.

— Да не би пък лудетината да е свършила тази работа заради онова, което подозирам?

Прозрението не ѝ даваше мира.

— Едва ли — промърмори си. — Знам, че е луда, но чак пък толкова…

Хафса непременно трябваше да разговаря с някого. Иначе щеше да се побърка от въпросите, които човъркаха мозъка ѝ. Най-добре беше веднага да отиде при Хюрем.

Успокои се, щом Хатидже султан влезе. Старата султанка тъкмо ставаше. Дъщеря ѝ бе още доста млада, но след задомяването с Ибрахим лицето ѝ бе добило по-женствено изражение.

— Добре че дойде, Хатидже. Аз май полудявам.

— Не си само ти, майко. И падишахът се е побъркал. Накара да повикат съпруга ми по тъмни зори. Ибрахим тръгна мигновено. Какво става? Да няма бунт, да не би враг да ни напада?

Хатидже се бе омъжила за Ибрахим, бе станала съпруга на великия везир и бе родила, но не се беше отказала да нарича по-големия си брат султан Сюлейман „падишах“.