Повелител на сенките [bg]

— Онова, което наговори преди, как непрекъснато мислиш и си обсебен само от едно — продължи тя. — Именно така се чувствам и аз. С теб.

Джулиън изглеждаше поразен. Ема вдигна ръце и улови лицето му в шепите си, прокарвайки нежно пръсти по влажната му кожа. Виждаше пулса, туптящ в гърлото му. Върху лицето му имаше драскотина, проточила се от слепоочието до брадичката му. Ема се зачуди дали я беше получил в битката, или я имаше отпреди, а тя не беше забелязала, защото толкова отчаяно се бе опитвала да не го гледа. Зачуди се дали той някога щеше да проговори отново.

— Джулс. Моля те, кажи нещо.

Ръцете му стиснаха конвулсивно раменете й и тя ахна, когато тялото му се раздвижи до нейното, принуждавайки я да заотстъпва назад, докато не опря гръб в стената. Очите му се взираха в нейните, поразяващо ярки, искрящи като морско стъкло.

— Джулиън. Искам да ме наричаш Джулиън. Единствено и само Джулиън.

— Джулиън — каза тя и в следващия миг устните му откриха нейните, сухи и изпепеляващо горещи, и сърцето й сякаш спря и тръгна отново, двигател, форсиран до невероятно висока предавка.

Прегърна го със същото отчаяние, вкопчена в него, докато той изпиваше дъжда от устата й, а устните й се разтвориха, за да го вкусят: карамфил и чай. Издърпа пуловера през главата му и Джулиън остана по тениска, и тънката, мокра материя не бе никаква преграда, когато той притисна гърба й към стената. Дънките му също бяха мокри, залепнали за тялото му. Ема почувства колко силно я желае и знаеше, че тя го желае също толкова силно.

Светът бе изчезнал: останал бе единствено Джулиън; горещината на кожата му, нуждата да го почувства по-близо до себе си, да пасне в него. Всяко движение на тялото му до нейното изпращаше мълнии по нервните й окончания.

— Ема. Господи, Ема. — Той зарови лице в нея, целувайки бузата, гърлото й, докато палците му се провряха под колана на дънките й и ги дръпнаха надолу. Ема изрита влажната купчинка плат настрани. — Толкова много те обичам.

Струваше й се, че от нощта на плажа бяха минали хиляда години. Ръцете й отново опознаваха тялото му, коравите му равнини, белезите му — груби под дланите й. Някога той бе толкова слабичък — Ема все още го виждаше такъв, какъвто беше преди две години, непохватен и дългурест. Обичала го бе и тогава, макар да не го бе знаела, обичала го бе от мозъка на костите до повърхността на кожата му.

Сега тези кости бяха покрити с гладки мускули, корави и неподатливи. Тя прокара ръце под тениската му, изучавайки го отново, проследявайки очертанията му, запечатвайки усещането от него в паметта си.

— Джулиън. Аз…

Аз те обичам, канеше се да каже. Никога не е бил Камерън, нито Марк, винаги си бил единствено ти, мозъкът в костите ми е изтъкан от теб, така, както кръвта ни е изтъкана от клетки. Ала той я прекъсна с настойчива целувка.

— Недей — прошепна. — Не искам да слушам нищо разумно, не и сега. Не искам логика. Искам това.

— Но ти трябва да знаеш…

Той поклати глава.