Повелител на сенките [bg]

В първия миг видя единствено сянка, фигура до перваза на прозореца. А после той се изправи и сърцето й се качи в гърлото.

Мургава кожа, разчорлена черна коса, остри черти, дълги ресници. Леко превитите рамене, които си спомняше и които, повтаряше му някога, го караха да изглежда така, сякаш върви срещу вятъра.

— Хайме — ахна тя.

Той разпери ръце и миг по-късно Кристина го прегръщаше с всичка сила. Хайме открай време беше слабичък, ала сега бе станал направо хърбав, с щръкнали ключици и остри лакти. Прегърна я здраво в отговор и Кристина чу как вратата на стаята се затвори тихичко и ключалката изщрака.

Отдръпна се и го погледна. Беше си все същият — с ясни очи, в които играеха палави искрици. Тя го зашлеви през лицето, а после го заудря по раменете, по гърдите, където свари.

— Ох! — Той се дръпна назад. — Боли!

— Ме vale madre![19] — Тя отново го удари. — Как смееш да изчезнеш по този начин! Всички се притесняваха! Мислех си, че може би си умрял. А сега се появяваш и се криеш в спалнята на Друзила Блекторн, за което, между другото, ако братята й научат, ще ти светят маслото…

— Не беше нищо такова! — Хайме размахваше ръце като вятърна мелница, за да се предпази от ударите й. — Търсех теб.

Кристина сложи ръце на хълбоците си.

— След всичкото това време, през което ме избягваше, сега изведнъж ме търсиш?

— Не избягвах теб. — Той извади смачкан плик за писмо от джоба си и й го подаде. Жегната от моментна болка, Кристина разпозна почерка на Диего.

— Ако Диего иска да ми пише, не е нужно съобщенията му да бъдат доставяне на ръка — заяви тя. — За какъв те има, пощенски гълъб?

— Не може да ти пише — каза Хайме. — Зара следи цялата му поща.

— Значи, знаеш за Зара. — Кристина пое плика. — Откога?

Хайме се облегна на голямото дъбово писалище, подпирайки ръце зад себе си.

— От колко време са сгодени? Откакто вие двамата скъсахте първия път. Ала това не е истински годеж, Кристина.

Тя приседна върху леглото на Дру.

— Изглеждаше достатъчно истински.

Хайме прокара ръка през черната си коса. Приличаше само мъничко на Диего, може би в линията на устните, в очертанията на очите. Хайме открай време беше палав, докато Диего беше сериозен. Сега, уморен и твърде слаб, той приличаше на свъсените, стилно издокарани момчета, които висяха из кафенетата на Колония Рома.

— Знам, че вероятно ме мразиш — каза той. — И имаш пълно основание. Смяташ, че искам нашето разклонение от рода да поеме Института, защото жадувам власт и не ме е грижа за теб. Истината е, че имам основателна причина.

— Не ти вярвам — заяви Кристина.

От Хайме се изтръгна нетърпелив звук.

— Не съм от самопожертвувателните, Тина. Диего е такъв, не аз. Исках просто да предпазя семейството си от неприятности.

Кристина зарови пръсти в покривката на леглото.

— Какви неприятности?

— Знаеш, че винаги сме поддържали връзки с феите — отвърна Хайме. — Именно оттам идва и тази твоя огърлица. Ала винаги е било нещо повече от това. То нямаше особено значение… до настъпването на Студения мир. Тогава семейството ми трябваше да предаде всичко на Клейва — цялата информация, всичко, което елфите са им давали някога.