Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
Абсолютна увереност се настани в главата ми — Снелц е казал на Ломбар за графиня Крек! Иначе как се е добрал до повишението? СНЕЛЦ БЕШЕ ШПИОНИНЪТ!
Отстъпих крачка-две. Натъкнах се на някого. Обърнах се и различих леко мъглявото лице на Хелър.
— Снелц е повишен!
Хелър се разсмя.
— Знам. Дадох му петстотин кредита да си купи следващия ранг. Заслужи си го.
Главата ми се замая. Значи не беше Снелц, но тогава кой имаше заповед да ме убие?
Видът на Хелър ми се стори странен. Беше се преоблякъл в парадна униформа на флота. На главата му се мъдреше кръгла плоска шапка без козирка, килната надясно и закрепена под брадичката със златна лента. Прилепнала по тялото, дълга до кръста туника, светеща от златни шевици на награди върху тъмносин фон. Звездата за петдесет бойни задачи заслепяваше на гърдите му. Широки червени лампази се спускаха по външната страна на крачолите му. В парадната си униформа Хелър представляваше гледка, от която всяко момиче би припаднало незабавно.
Но най-странен беше погледът му, вперен в мен.
— Защо си се намъкнал в парадна униформа на Смъртния батальон?
— Снелц — отвърнах. — Значи там има много къркане в ония кораби с танцьорки?
— Добре ли си? — настояваше Хелър.
— Ами да, Ломбар си е добре. К,вото каже Снелц, това става. Става им на мечките с тия танцьорки. Разбира се, ако оркестрите не излетят.
Да го „бибип“, май ломотех прекалено бързо.
— Я най-добре седни — каза Хелър. — Тук, до перилата. Не, недей да падаш! Стой така, ще те настаня на този сгъваем стол. Сега седни и се отпусни малко. Това скоро ще свърши и веднага потегляме.
Не разбирах какво го безпокои. Светът беше хубав.
Глава девета
Предстоеше ми да видя какво Хелър наричаше „малко семейно тържество“.
Стана десет часът. Пристигнаха десетки камиони и хиляди хора. Стражите на хангара въобще не се опитваха да спират някого, просто бяха отворили портата.
Празничните гирлянди и флагчета отвсякъде се набиваха в очи. Докараният „Тап“ не беше в кутийки, а в резервоари. Хората се наливаха от огромни халби. Някои оркестри вече се надсвирваха и обърканите мелодии заглушаваха тътнещото мърморене на гъмжилото. Човек би си помислил, че тържеството е започнало.
А не беше. Специалисти по дневни фойерверки бяха пристигнали по-рано и аз ги гледах добродушно, без да подозирам какво са намислили. Те дадоха сигнала за началото на увеселението!
От тяхната платформа нагоре изфуча „пламтяща планета“!
Издигна се половин миля, увисна и се завъртя, показвайки светещите си „континенти“, после се пръсна в огнено кълбо. Сигурно се виждаше от много мили околовръст! Това беше официалното откриване.
Тълпата закрещя весело.
Добре, де, казах си, тези зрелища са нещо обикновено — живеещите наоколо нямаше много да се учудят. Редовно ги устройваха при откриване на нов магазин или финална игра на „куршумена топка“. Нищо страшно. При това красиво.
Разположил се на стола, прикрит от парапета, аз можех спокойно да разглеждам ставащото долу. Усещах се могъщ, способен да контролирам без усилия всичко от мястото си.
Очите ми се спряха на вирнат кран над голям камион, стоеше по-високо и от мен. Изведнъж осъзнах, че гледам екип на „Домашен екран“. Многоброен екип! С многобройни камери!
Е, така да бъде. Вероятно фирмите, осигурили напитки за празнуващите, са ги повикали с надеждата да изкопчат малко безплатна реклама, стигаща до всяко семейство. Или мениджърът на танцьорките, или пък на трупата с планинските мечки. Хората на „Домашен екран“ си пъхаха носа навсякъде, но често не използваха заснетите кадри. Формалност.
Репортери! Коли на поне десет новинарски листа бяха паркирани около камиона на „Домашен екран“. Хищно ято журналисти с неизменните фотографи край тях. В края на краищата където има безплатно пиене, там има и репортери в изобилие.
Май се насочиха насам. Аха, разбира се! Хелър стоеше на площадката и те може би не разполагаха с негови снимки в пълна парадна униформа, искряща от знаците за награди. Изглеждаше достатъчно внушителен. Естествено, щяха да направят по няколко кадъра за досиетата си, ако им потрябваха в бъдеще. Оказах се прав. Атакуваха осемдесетте фута стъпала, опитваха се да изтикат конкурентите. Фотографите незабавно запищяха на Хелър да се усмихне, да погледне нагоре, да погледне надолу, да се обърне насам или натам и дори да се здрависа с един от най-известните репортери — сигурно искаше да се изфука пред децата си. И това не ми пречеше. Също обикновена формалност, всекидневие.