Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
Каква чудесна, приказна дрога беше тази „шпора“!
Реших, че е най-добре да се облека. Не подхождаше да тичам наоколо по гащи. Вгледах се в полковнишката униформа на Смъртния батальон и тя ми се стори превъзходна. Точно каквото ми трябваше.
С грациозни движения, наглед забавени, а всъщност малко трескави, се намъкнах в прилепващия като кожа панталон. Е, не прилепваше, защото ми беше с три номера по-голям, но това не ме вълнуваше. Нахлузих ботушите — единият по-голям, другият по-малък.
Ала и това ми изглеждаше в реда на нещата.
Извивайки се като танцьор, облякох и туниката. Твърде тясна. Бродерията обаче беше страхотна, особено червеникавите кинжали по гърба. Едва не се задуших, докато си закопчавах яката, но какво значение имаше? И без това дишах учестено.
И черният шлем се оказа прекалено широк, ала аз сложих вътре кърпа, за да не ми пада на ушите.
Огледалото ми показа, че нарисуваният череп е огромен, но красив. О, колко добре се нареждаше всичко в този свят!
Преметнах през врата си знака за своя ранг, увлечен в няколко интересни безтегловни танцови стъпки — дотогава не знаех, че умея и това.
Коланът ми се стори малко объркан, но изключително интересен. Сплесканите кървящи черва ме затрудниха. Отдясно наляво ли се кръстосват или обратно? Няколко пъти ги разплитах от верижката на знака и накрая успешно нагласих колана.
Открих, че имаше и пакет с допълнително снаряжение — червени метални ленти с шипове, покриващи кокалчетата на юмруците, червена торбичка с олово, висяща на дясната китка, церемониален сребърен кинжал с кървави петна и красиво гравиран девиз „Смърт на всеки“, с който батальонът беше известен. Окачих го на колана.
И огледалото сякаш изпадна в блаженство от величествената гледка. Да, Ске можеше да се похвали с изтънчен вкус!
Случайно погледнах часовника и се учудих — минал бе почти час, докато се облека. Веднага се изкатерих по коридора, едва докосвайки перилата.
Наблюдателната площадка вече беше стабилно закрепена пред въздушния шлюз. Стъпих на нея и се зарадвах на приятното зрелище.
Всички сцени и барове бяха готови, дори и редицата съблекални за танцьорките. Камионите бълваха изобилие от напитки.
Работници опъваха безкрайни редици гирлянди и знаменца.
Преброих пет оркестъра, които се настаняваха по сцените. И два хора с по петдесетина певци: единият съставен от гвардейци на флота, другият — от войниците в базата на флота. Несъмнено щеше да има предостатъчно музика. Винаги съм обичал музиката.
Мнозина предприемачи, изпълнявали поръчки за кораба, сега прииждаха насам. Стотици работници със семействата, а може би и с роднините си. Аха, и тълпите от хангара се събираха. Ами там! Екипажите от корабите на апарата излизаха от казармите си. Всички подраниха! Все едно, прекрасни хора. До един.
Да. Возила от флота изригваха водопади от офицери и космонавти в сини униформи. Добре дошли, добре дошли! Чудесна опора на държавата е този флот.
Ето го и нашия екипаж! Изнизаха се от полицейска кола на апарата. Бързо извлякоха торбите си и ги нарамиха така, че никой да не види лицата им. Прегърбени се качиха по осемдесетте фута стъпала. Петима бивши пирати с висящи смъртни присъди.
Пристъпих напред да ги приветствам. Познавах тяхната раса — антиманко. Главите им са доста тесни горе и се разширяват постепенно в триъгълник към широките, груби челюсти. Кожата им е забележително мургава. Тежат средно около триста фунта и стърчат над земята на шест фута и осем инча. Омразата прелива в малките им тесни очички. Антиманко усещат, че Вселената се отнася несправедливо към тях. Исках да им покажа, че това не важи за мен!
Казах им благодушно:
— Аз съм офицер Грис. Очаквах ви.
Дали от тона ми или от нещо друго, но водачът погледна моята протегната ръка, после дрехите ми и отскочи толкова внезапно, че щеше да събори останалите. Поукроти нервите си, тихо заповяда нещо, всички се втурнаха край мен и потънаха в кораба. Отвътре долетяха приглушени сквернословия.
Озадачих се. Погледнах и аз ръката си. Нищо й нямаше, ако човек не се вгледа в червените шипове. Нищо лошо не намирах и в униформата си. Всъщност мислех, че е много елегантна, особено бродираните по нея бесилки.
Настроен снизходително, отново огледах обширното пространство под мен.
Появи се Снелц, който водеше след себе си цяла рота. Милият Снелц! Винаги се чувствах по-сигурен, когато се мяркаше пред очите ми.
Почакай малко! По дяволите блаженството, какво правеше той с тази рота? Полагаше му се взвод. Напрегнах зрението си. Дори и от петстотин фута различих червеникавия блясък в лъчите на утрото — капитански знак!