Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Врагът се отдръпна и ние можахме да си отдъхнем. Всички бяхме кървави и кални и едва дишахме. Ръцете, с които въртяхме мечове и държахме копия, бяха отмалели. По редиците пристигаха новини за ранените и убитите другари. Минак беше мъртъв, друг беше ранен, трети умираше. Мъжете превръзваха раните на съседите си, после си даваха клетва да се защитават взаимно до смърт. Аз се опитах да намаля смазващата тежест на ризницата, която бе протрила до кръв раменете ми.
Сега врагът беше предпазлив. Уморените мъже срещу нас вече бяха изпитали силата на нашите мечове и се бяха научили да се страхуват от нас, но въпреки това отново атакуваха. Този път нашият център беше нападнат от кралската гвардия на Гундлеус. Ние посрещнахме силурците при кървавия куп от мъртви и умиращи, останал от предишната атака. Този хребет от кървави тела ни спаси, защото вражите копиеносци не можеха да се катерят по труповете и в същото време да се пазят с щитовете. Ние чупехме глезените им, режехме краката им, после мушкахме падналите с копията си и кървавият куп ставаше все по-висок и по-висок. Черни гарвани се виеха над брода, разперили рошави криле на фона на сивото небе. Видях Лайгесак, изменника, който беше предал Норуена на меча на Гундлеус, и се опитах да си пробия път до него, но битката го отнесе далеч от Хюелбейн. После врагът отново се оттегли и аз дрезгаво заповядах на двама-трима от моите хора да донесат мехове с вода от реката. Всички бяхме жадни, защото бяхме пролели много пот, която се смесваше с кръвта. Аз имах една драскотина на дясната ръка и нищо друго. Бил съм в смъртна яма и все си мисля, че това ми носи щастие в битките.
Горфидид започна да нарежда нови отреди на предната линия. Някои носеха орелът на Кунеглас, други лисицата на Гундлеус, малцина имаха свои собствени емблеми. Тогава прозвучаха радостни възгласи зад мен и аз се обърнах. Очаквах да видя хората на Тюдрик в техните римски униформи, но видях само Галахад, който яздеше плувнал в пяна кон. Той спря зад нашата стена и едва не падна от седлото — толкова бързаше да се присъедини към нас.
— Мислех, че съм закъснял — каза той.
— Те идват ли? — попитах аз.
Той не отговори веднага и аз разбрах, че са ни изоставили още преди Галахад да си отвори устата.
— Не — каза той накрая.
Аз изругах и погледнах отново към врага. Бяхме оцелели при последната атака само с помощта на Боговете и само Боговете знаеха колко още можехме да издържим.
— Никой ли не идва? — попитах аз мрачно.
— Неколцина — тихо съобщи Галахад лошата новина. — Тюдрик смята, че ние сме обречени, Агрикола казва, че трябва да ни помогнат, но Мюриг казва, че трябва да ни оставят да измрем. Всички спорят, но Тюдрик заяви, че който иска да мре в долината Лъг, е свободен да ме последва. Може би неколцина все пак ще дойдат.
Помолих се наистина да е така, защото на западния хълм вече се появиха опълченците на Горфидид, но засега никой от тях не се беше осмелил да премине през преградата от духове, издигната от Нимю. Помислих, че ще можем да издържим още два часа, наистина Артър щеше да дойде, но въпреки това бяхме обречени.
— Няма никаква следа от ирландските Черни щитове, нали? — попитах аз Галахад.
— Не, слава Богу — каза той и това беше една от малкото благословии през този ден, въпреки че половин час след пристигането на Галахад наистина дойдоха някакви подкрепления. Седем мъже идваха от юг към нашата изморена войска, седем мъже с ризници, копия, щитове и мечове, а знакът на техните щитове беше соколът на Кърнау, нашия враг. Но тези мъже не бяха врагове. Те бяха шестима, покрити с белези, яки бойци, водени от престолонаследника принц Тристан.
След като премина вълнението, с което бяха посрещнати, Тристан простичко обясни присъствието си тук.
— Някога Артър се би за мен и аз отдавна исках да върна своя дълг.
— С цената на своя живот? — попита мрачно Сеграмор.
— И той рискува своя на времето — отвърна Тристан. Помнех го като висок красив мъж и той все още беше такъв, но годините бяха придали на лицето му предпазлив и изморен вид, сякаш Тристан беше изстрадал множество разочарования. — Баща ми — добави той със съжаление, — може никога да не ми прости, че съм дошъл тук, но аз никога нямаше да си простя, ако не бях дошъл.
— Как е Сарлина? — попитах го аз.