Кралят на зимата

Моите хора с вълчите опашки направиха крачка напред да ги пресрещнат. Голите мъже не се страхуваха от смъртта, те се хвърлиха срещу моите копиеносци, сякаш поздравяваха насочените към тях копия. Един от моите хора отстъпи назад, защото един от лудите зверове се вкопчи в очите му и започна да плюе в лицето му. Иса уби този ненормалник, но друг успя да убие един от най-добрите ми воини и огласи победата си с див писък, разкрачил крака, вдигнал кървавото копие в кървавата си ръка. Тогава всичките ми хора си помислиха, че Боговете са ни изоставили, но Сеграмор разпра корема на голия мъж и още преди тялото да се строполи на земята отсече главата му, после плю над изкормения труп и плю още веднъж към стената от щитове, изградена срещу нас. Но като видяха, че нашият център е нарушил бойния ред, враговете ни тръгнаха напред.

Ние набързо се подредихме и посрещнахме тежкия удар на огромната маса, която се стовари върху нас. Тънката ни стена се огъна назад като фиданка под напора на силен вятър, но все пак успяхме да издържим, стената ни остана цяла. Подвиквахме си окуражително един на друг, призовавахме Боговете, мушкахме и режехме, а Морфанс и неговите хора яздеха по протежение на цялата стена и се хвърляха срещу враговете там където, натискът им беше най-опасен. Фланговете ни бяха защитени от боровите дървета и на нашите воини там им беше по-лесно, но в центъра се биехме на живот и смърт. Аз вече бях съвсем полудял, погълнат от стихията и радостта от битката. Изгубих копието си, някой ми го измъкна от ръцете. Извадих Хюелбейн, но изчаках с първия удар докато щита на противника се удари в лъскавия щит на Артър. Чу се трясък, тогава за миг над ръба на щитовете ни се появи лицето на моя враг, Хюелбейн изсвистя и аз усетих как изчезна натискът върху моя щит. Човекът падна, а тялото му стана преграда за неговите другари, които сега трябваше да се качват върху него, за да ме атакуват. Иса уби един воин, после копие оцели лявата му ръка и ръкавът за минута почервеня от кръв, но Иса продължи да се бие. Аз сечах като луд в пространството, което ми осигури трупът на убития враг, дълбаех дупка в стената от щитове срещу мен. Веднъж забелязах Горфидид, който гледаше към мен как крещя и размахвам меча, призовавайки неговите хора да дойдат и да ми вземат душата, ако смеят. Някои посмяха, мислеха че ще станат герои в епична песен, но станаха просто трупове. Хюелбейн беше целият в кръв, дясната ми ръка също лепнеше от кръв, кръв имаше и по ръкава на тежката ризница, но тази кръв не беше моя.

Центърът на нашия фронт, който не беше защитен от падналите сплетени дървета, веднъж почти бе разкъсан, но двама от конниците на Морфанс запушиха пробива с телата на своите коне. Единият от конете умря — кръвта му изтичаше на пътя, а той цвилеше и биеше с копита в земята докато накрая издъхна. Но ние успяхме да затворим пробива и бавно, бавно започнахме да избутваме врага назад. Натискът започна едва доловимо да отслабва, защото телата на убитите и умиращите, струпани между двата фронта, пречеха на другите да преминават напред. Нимю беше зад нас, надаваше писъци и хвърляше проклятия.