Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Ще видят, че Артър се сражава — казах аз, — за разлика от Горфидид и Гундлеус. (Кралете на неприятелите бяха близо до сражаващите се, но не и толкова близо, че да използват оръжията си.)
Иорует и Танабурс пищяха пред войниците на Горфидид, окуражаваха ги, обещавайки им награди от Боговете. Но докато Горфидид реорганизираше своите хора, група мъже без господари, навлязоха в реката, за да ни атакуват сами. Такива воини се надяваха тяхната смелост да им донесе богатства и ранг. Когато преминаха най-дълбоката част на реката, тези отчаяни мъже се втурнаха срещу нас с диви викове. Те бяха или пияни, или обзети от лудостта на битката, защото бяха само тридесет, а атакуваха цялата ни войска. При успех тяхната награда щеше да бъде земя, злато, опрощение на извършени престъпления и високопоставено място в двора на Горфидид, но тридесет мъже не бяха достатъчно. Те ни нараниха, но повече от това не можаха да направят преди да умрат. Всички бяха добри копиеносци, ръцете им бяха натежали от воински пръстени, но всеки от тях сега трябваше да се изправи срещу трима-четирима от нас. Срещу мен се втурна цяла група — моята ризница и белият ми шлем им показваха най-краткия път към славата. Но срещу тях се изправиха Сеграмор и моите копиеносци с вълчите опашки. Един от противниците ни размахваше огромна сакска брадва. Сеграмор го уби със своя тъмен извит меч, измъкна му брадвата и я запрати по друг копиеносец, като през цялото време напяваше странна бойна песен на своя собствен език. Накрая ме нападна един воин с меч, отбих страничния му удар с щита на Артър, блъснах неговия щит встрани с Хюелбейн и го ритнах в слабините. Човекът се преви, болката беше толкова силна, че той не можа дори да извика. Иса го довърши като забоде копието си във врата му. Взехме ризниците и оръжието на убитите нападатели, свалихме всичките им скъпоценности и оставихме телата им напреко на брода като преграда срещу следващата атака.
А атаката не закъсня и беше много тежка. Горфидид изпрати срещу нас огромно множество копиеносци, както при първата атака, но този път ние ги посрещнахме на нашия бряг. Натискът на хората отзад накара челната редица на противника да се запрепъва в натрупаните тела на убитите. При това препъване първите воини се откриха и ние предприехме контраатака. Смъртоносните удари на нашите окървавени копия бяха придружени от победоносните ни викове. После щитовете отново се сблъскаха с трясък, умиращите крещяха и призоваваха своите Богове, а мечовете кънтяха като наковалните в Магнис. Аз пак бях в предната редица, притиснат толкова плътно до линията на противниците, че усещах дъха на медовина, който излизаше от устата им. Някой се опита да смъкне шлема от главата ми, но нечий меч отнесе ръката му. Бутането започна отново и отново изглеждаше, че врагът ще ни изтласка, просто защото бяха повече и опражняваха по-голям натиск. Но Морфанс отново преведе конете си през нашите редици и излезе отпред. Отсреща отново започнаха да хвърлят копия срещу конете, но остриетата им се отбиваха, срещнали вдигнатите щитове на хората от задните редове. Врагът отново беше принуден да отстъпи. Менестрелите казват, че реката почервеняла от кръв, но не беше така. Наистина имаше кървави струйки, които се размиваха надолу по течението. Кръвта беше на ранените, които се опитваха безуспешно да се доберат до отсрещния бряг.
— Бихме могли да се бием с тия копелета тук цял ден — каза Морфанс. Конят му кървеше и той беше слязъл от него, за да превърже раната му.
Аз поклатих глава.
— Има още един брод нагоре по реката — посочих аз на запад. — Скоро ще видим копиеносците им на нашия бряг.
Тези копиеносци, които щяха да заплашат нашия фланг, се появиха по-скоро отколкото очаквах. Само десет минути след разговора ми с Морфанс откъм левия фланг прозвуча предупредителен вик — група вражи войници наистина беше преминала реката нагоре по течението и сега идваше към нас по нашия бряг.
— Време е да се оттегляме — каза ми Сеграмор. неговото гладко обръснато черно лице беше цялото в кръв и пот, но в очите му имаше радост, радост от битката, която наистина щеше да кара поетите да търсят нови думи, за да я опишат, битка, която мъжете дълги години щяха да си спомнят насядали в опушените зали за угощение през зимата, битка, която дори и да загубиш пак щеше да ти отреди почетно място сред воините в Отвъдния свят.
— Време е да ги увлечем навътре в долината — каза Сеграмор, след това високо заповяда оттегляне и ние бавно заотстъпвахме назад. Минахме през селото с римската сграда и спряхме на стотина крачки отвъд колибите. Нашият ляв фланг опираше в стръмния западен склон на долината, а десният ни фланг беше защитен от мочурището, което се простираше от тази страна на реката. Въпреки това сега бяхме много по-уязвими, отколкото при брода, защото стената ни от щитове беше отчайващо тънка, а врагът можеше да я атакува по цялата й дължина.