Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Сигурен съм, че някои от нашите се изкушаваха да напуснат редовете ни, но техните другари им изръмжаха да останат по местата си, или може би това ръмжене бяха просто предизвикателствата, за които имаха сили уморените мъже. Принц Кунеглас почака няколко секунди, след това извади две тънки огърлици от кесия, завързана на колана му и ни се усмихна.
— Приветствам вашата смелост, лорд Сеграмор. Приветствам и вас, лорд Дерфел. — Кунеглас хвърли златните украшения така че да паднат в краката ни. Аз вдигнах едната огърлица и я закопчах на врата си. — И Дерфел Кадарн — добави Кунеглас. Неговото кръгло приятелско лице отново беше усмихнато.
— Лорд принц?
— Моята сестра ме помоли да ви поздравя. И така аз ви поздравявам.
Душата ми, която беше толкова близо до смъртта, сякаш подскочи от радост при тези думи.
— Предайте и на нея моите поздрави, лорд принц — отвърнах аз, — кажете й, че с нетърпение ще очаквам нейната компания в Отвъдния свят.
Мисълта, че никога няма да видя Сийнуин на този свят изведнъж задуши радостта ми и на мен ми се доплака.
Кунеглас забеляза тъгата ми.
— Вие няма защо да умирате, лорд Дерфел — каза той. — Аз ви предлагам живот и мога да гарантирам това. Предлагам ви и своето приятелство, ако го искате.
— Би било чест за мен, лорд принц — казах аз, — но докато моят господар се сражава, ще се сражавам и аз.
Сеграмор надяна шлема си и изстена, когато металът се плъзна по раната му.
— Аз ви благодаря, лорд принц — каза той на Кунеглас, — но избирам да се сражавам с вас.
Кунеглас обърна коня си. Аз погледнах към своя меч, толкова очукан и лепкав, след това погледнах към оцелелите си воини.
— Друго може и да не сме направили — казах им аз, — но се бихме така, че армията на Горфидид скоро няма да тръгне срещу Думнония. А може и никога да не тръгне. Кой би искал два пъти да се бие с мъже като нас?
— Ирландските Черни щитове няма да имат нищо против — изръмжа Сеграмор и вдигна брадичка към хълма, където призрачната преграда на Нимю цял ден беше пазила нашия фланг. А там, отвъд магическите постове, се беше появила войска с кръгли черни щитове и със страшните дълги копия на Ирландия. Това беше гарнизонът от Коелс Хил, ирландските Черни щитове на Енгас Мак Ейрем, които бяха дошли да се присъединят към кървавата битка.
Артър продължаваше да се бие. Той беше откъснал една трета от противниковата войска и я беше превърнал в червена руина, но изградената срещу него стена от щитове продължаваше да го спира. Той атакуваше отново и отново в усилията си да разкъса стената, но нямаше кон на света, който би тръгнал срещу тази преграда от сплетени хора, щитове и копия. Дори Ламрей отказа да му се подчини. Оставаше му само да забие Екскалибур в почервенялата от кръв земя и да се надява, че Бог Гофанон ще дойде от най-тъмната бездна на Отвъдния свят, за да го спаси.
Но не дойде никакъв Бог, не дойдоха и хора от Магнис. По-късно научихме, че някои доброволци бяха тръгнали към долината Лъг, но бяха пристигнали твърде късно.
Поуиските опълченци стояха на хълма, твърде уплашени от преградата на духовете, за да я преминат. А зад тях се събраха повече от сто ирландски воини. Тези мъже тръгнаха на юг, очевидно искаха да заобиколят отвратителните колове, край които стояха на пост отмъстителни духове. След половин час, помислих си аз, тия черни щитове ще се присъединят към последната атака на Кунеглас. Затова отидох при Нимю.
— Преплувай реката — настоях аз. — Можеш да плуваш, нали?
Тя вдигна белязаната си лява ръка.
— Ако ти умреш тук, Дерфел — каза тя, — и аз ще умра.
— Ти трябва…
— Да си затвориш устата — каза тя, — това трябва да направиш ти. — Нимю се повдигна на пръсти и ме целуна по устата. — Убий Гундлеус заради мен преди да умреш — помоли ме тя.
Един от нашите копиеносци започна да пее Смъртната песен на Уърлина и всички подеха бавната, тъжна мелодия. Каван, чието наметало беше почерняло от кръв, удряше с един камък по металната гривна, която придържаше острието към дръжката на копието, за да я затегне.
— Никога не съм мислил, че ще стигнем до тук — казах му аз.
— И аз не съм, господарю — каза той и вдигна очи от работата си. Вълчата опашка на шлема му също беше подгизнала от кръв, самият шлем беше назъбен, а някакъв парцал пристягаше лявото му бедро.
— Мислех, че съм късметлия — казах аз. — Винаги съм мислел така, но може би всеки човек мисли така.
— Не всеки човек, господарю, само най-добрите водачи.
Аз се усмихнах с благодарност.
— Искаше ми се да видя мечтата на Артър осъществена — казах аз.
— Тогава нямаше да има работа за воини — каза мрачно Каван. — Всички щяхме да станем писари или земеделци. Така май стана по-добре. Една последна битка и после надолу към Отвъдния свят и в служба на Митра. Там ще си прекарваме добре, господарю. Пълнички женички, хубави сражения, силна медовина и златото никога не свършва.