Хари Потър и реликвите на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и реликвите на смъртта». Краткое содержание книги:
— О, Боже… — изплака Хърмаяни, докато тя и Рон изтичаха с Хари и се вторачиха във великана, който сега се опитваше да сграбчи хора през прозорците над тях.
— НЕДЕЙ! — извика Рон, хващайки ръката на Хърмаяни, докато тя издигаше пръчката си. — Зашемети го и той ще събори половината замък…
— ХАГЪР?…
Грауп се появи изад ъгъла на замъка, залитайки. Единственото, което хрумна на Хари бе, че Грауп е дребен великан. Огромното чудовище, опитващо се да сграбчва хора от горните етажи, се обърна и изрева. Каменните стъпала се разтресоха, когато той извика към по-дребния себеподобен и несиметричната уста на Грауп се отвори, показвайки пожълтели зъби с големина на половин тухла, които се притиснаха с лъвско зверство едни към други.
— БЯГАЙТЕ! — изкрещя Хари. Нощта бе изпълнена с противни викове и задахъвания, които гигантът издаваше; докато се движеше с усилие, Хари сграбчи ръката на Хърмаяни и се втърна по стълбите към двора. Рон беше зад тях. Хари не беше изгубил надежда за намирането и спасяването на Хагрид — той тичаше толкова бързо, че те бяха вече на половината път до гората, преди да им се наложи пак да спрат за малко.
Въздухът около тях замръзна; дъхът на Хари се спря в гърдите му и се кристаризира. Фигури се движеха в тъмнината, плъзгащи се фигури, злобни, черни фигури, движещи се на тълпи към замъка, бяха с качулки и дишането им бе хриптящо…
Рон и Хърмаяни се приближиха към него, когато изведнъж звуците на битката зад тях бяха заглушени, защото тишината, която само дименторите можеха да причинят се настилаше плътно в нощта; Фред си беше отишъл, и Хагрид сигурно умираше или вече бе мъртъв…
— Давай, Хари! — каза гласът на Хърмаяни сякаш от много далеч. — Патронус, Хари, хайде!
Той вдигна пръчката си, но притъпяваща безнадеждност го заливаше целия, колко ли още лежаха мъртви, а той не знаеше? Той се почувства, сякаш душата му бе наполовина излязла от тялото…
— ДАВАЙ, ХАРИ! — изпищя Хърмаяни.
Стотици диментори се приближаваха, плъзгайки се към тях, скъсявайки разстоянието между тях и надеждата на Хари, която беше като обещание за угощение…
Той видя сребърният териер на Рон да се появява във въздуха, блещукайки слабо, и разпадайки се, видрата на Хърмаяни да се извива във въздуха и да изчезва и неговата собствена пръчка потрепваща в ръката му, и той почти заприветства забравата, обещанието за нищо, за никакви чувства…
И тогава сребърни заек, глиган и лисица минаха покрай Хари, Рон и Хърмаяни, дименторите заотстъпваха, преди съществата да приближат. Още трима бяха излезли от тъмнината, техните пръчки бяха вдигнати и измагьосваха още Патронуси — Луна, Ърни и Шеймъс.
— Точно така. — каза Луна обнадеждяващо така, сякаш бяха отново в Нужната стая и това беше просто упражнение на ДА. — Точно така, Хари… хайде, помисли си за нещо щастливо…
— Нещо щастливо? — повтори той с дрезгав глас.
— Ние всички все още сме тук. — прошепна тя. — Ние все още се бием. Хайде, ела…
Появи се сребърна искра, после колеблива светлина, и накрая, с най-голямото усилие, което някога му беше струвало, сребърният елен се появи от върха на пръчката на Хари. Сега дименторите се разпокъсаха и изчезнаха, нощта отново беше топла, но звуците на заобикалящата ги битка зазвучаха гръмко в ушите му.
— Не мога да ви се отблагодаря, — каза Рон с треперещ глас, обръщайки се към Луна, Ърни и Шеймъс. — вие току що спасихте…
С рев и стъпки, които разтърсваха земята, друг великан се появи, залитайки в тъмнината откъм гората, размахвайки тояга, по висока от всеки от тях.
— БЯГАЙТЕ! — извика Хари отново, но другите нямаха нужда от това — те всички се разпръснаха и секунда по късно огромният крак на чудовището падна точно там, където бяха стояли. Хари се огледа — Рон и Хърмаяни го бяха последвали, но другите се бяха върнали в битката.
— Да му дсе изплъзнем! — извика Рон, когато великанът размаха отново тоягата си и нейното свистене проехтя в нощта, през градините, които все още бяха озарявани от червени и зелени лъчи.
— Плашещата върба! — каза Хари. — Давайте!
Някак той зазида всичко в ума си, натъпка мислите си в местенце, в което не можеше да ги достигне сега — мислите за Фред и Хагрид, и страха си за всички хора, които обичаше и които бяха разпръснати вътре и вън в замъка, всичко трябваше да почака, защото те трябваше да тичат, трябваше да стигнат до змията и Волдемор, защото това беше, както Хърмаяни каза, единствения начин да го спрат…
Той се втурна, вярвайки, че ще остави смъртта зад себе си, пренебрегвайки лъчите светлина, летящи навсякъде около него и звуците на езерото, вълните на което се разбиваха в бреговете му като на море, и шумоленето на Забранената гора, макар че беше ветровита вечер, макар че дворовете изглеждаха, сякаш самите те бяха въстанали. Той тичаше по-бързо, отколкото през целия си живот и беше първият, който зърна огромното дърво, върбата, която пазеше тайната на своите корени с клони, шибащи като камшици.