Хари Потър и реликвите на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и реликвите на смъртта». Краткое содержание книги:
Рон и Хърмаяни едновременно клатеха глави с вълнение, гледайки към Хари.
— Не го слушай! — каза Рон.
— Всичко ще бъде наред — рече разпалено Хърмяни. — Нека да… да се върнем в замъка, ако той е в гората, ще трябва да измислим нов план…
Тя хвърли поглед към трупа на Снейп, после побърза обратно към входа на тунела. Рон я последва. Хари сгъна мантията невидимка, после погледна към Снейп. Не знаеше какво да чувства, освен шок заради начина, по който беше убит Снейп и причината това да бъде сторено…
Те пропълзяха обратно през тунела, без никой от тях да проговори, и Хари се зачуди дали Рон и Хърмяни можеха още да чуят Волдемор, звънтящ в главите им, както той.
„Ти позволи на своите приятели да умрат за теб, вместо да се изправиш лично срещу мен. Ще чакам един час в Забранената гора… Един час…“
Изглеждаше все едно малки вързопи се валяха по моравата пред замъка. Вероятно имаше само около час до идването на зората, и все пак бе тъмно като в рог. Тримата забързаха към каменните стъпала. Самотен дървен налъм с размерите на малка лодка лежеше изоставен пред тях. Нямаше друга следа от Гроуп или нападателя му.
Замъкът беше неестествено притихнал. Сега нямаше светлинни проблясъци, нито взривове, нито пищене, нито викове. Плочите сред изоставената входна зала бяха изцапани с кръв. Все още по пода се търкаляха разпилени смарагди, заедно с мраморни късове и дървени трески. Част от перилата на стълбите бяха отнесени.
— Къде са всички?… — прошепна Хърмаяни.
Рон поведе напред към Голямата зала. Хари се спря на вратата. Масите на училищните домове ги нямаше и залата беше претъпкана. Оцелелите стояха на групи, прегърнати през врата. Върху повдигнатия подиум мадам Помфри и група помощници лекуваха пострадалите. Фирензи беше между ранените; от хълбока му шуртеше кръв и той се превиваше на място, неспособен да се изправи.
Загиналите лежаха в редица по средата на залата. Хари не можеше да види тялото на Фред, защото семейството му се беше скупчило около него. Джордж бе коленичил до главата му; госпожа Уизли бе полегнала напряко през гърдите на Фред и тялото й потръпваше. Господин Уизли я галеше по косата, докато малки водопади от сълзи течаха по бузите му.
Безмълвно, Хари, Рон и Хърмаяни закрачиха нататък. Хари видя Хърмаяни да приближава Джини, чието лице бе подпухнало и посивяло, и да я прегръща. Рон се присъедини към Бил, Фльор и Пърси, който прехвърли ръка през раменете на Рон. Докато Джини и Хърмаяни се преместваха по-близо до останалите от семейството, пред Хари се разкриха труповете, лежащи редом с Фред. Ремус и Тонкс, бледи, застинали и изпълнени с покой, изглеждаха като заспали под тъмния, омагьосан таван.
Голямата зала сякаш отлетя надалеч, стана по-малка, сви се, докато Хари залиташе назад към входа. Не можеше да си поеме дъх. Не можеше да понесе да гледа никои от телата, да види кой още беше умрял за него. Не можеше да понесе да се присъедини към семейство Уизли, не бе способен да ги погледне в очите, при положение, че ако се бе предал от самото начало, Фред може би нямаше да загине… Обърна се и побягна нагоре по мраморното стълбище. Лупин, Тонкс… Искаше му се да не чувства… Имаше желание да изтръгне сърцето си, вътрешностите си, всичко, което крещеше в него…
Замъкът бе съвсем празен; дори призраците изглежда се бяха присъединили към всеобщия траур в Голямата зала. Хари тичаше, без да спира, стискайки кристалната колба с последните мисли на Снейп, и не забави темпото си, докато не достигна каменния водоливник, охраняващ директорския кабинет.
— Парола?
— „Дъмбълдор“! — каза Хари, без да се замисли, защото това бе човекът, когото копнееше да види и за негова изненада водоливникът се хлъзна встрани, разкривайки спираловидното стълбище отзад.
Но щом Хари нахлу в овалния кабинет, откри промяна. Портретите, висящи наоколо по всички стени, бяха празни. Нито един директор или директорка не бяха останали да го видят; изглежда всички бяха побързали да отскочат до другите картини из замъка, така че да имат добър поглед какво се случва наоколо. Хари се взря безнадеждно в изоставената рамка на Дъмбълдор, която висеше точно зад директорския стол, после й обърна гръб. Каменният Мислоем стоеше точно на мястото си в кабинета, където винаги се бе намирал. Хари го вдигна върху бюрото и изля спомените на Снейп в широкия съд с неговите рунически символи около ръба. Да избяга в главата на някой друг щеше да бъде благословено облекчение… Нищо, оставено дори от самия Снейп, не можеше да бъде по-лошо от собствените му мисли. Спомените се навиваха, сребристо бели и странни, и без колебание, с чувство за безразсъдно изоставяне на реалността, като че това щеше да потисне измъчващата го скръб, Хари се гмурна.