Хари Потър и реликвите на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и реликвите на смъртта». Краткое содержание книги:
Задъхвайки се и пъшкайки, Хари забави темпото, заобикаляйки клоните, взирайки се през тъмнината към нейното дебело стъбло, опитвайки се да види издутото място на кората на старото дърво, което щеше да го парализира при натискане. Рон и Хърмаяни го догониха, Хърмаяни толкова задъхана, че не можеше да говори.
— Как… как ще влезем? — изпръхтя Рон. — Аз мога… да видя мястото… ако Крукшанкс беше тук пак…
— Крукшанкс? — повтори Хърмаяни с хриптящ глас, превивайки се на две и притискайки силно гърдите си. — Ти магьосник ли си, или какво?
— О… да… вярно…
Рон се огледа наоколо, после насочи пръчката си към един клон на земята и каза:
— УИНГАРДИУМ ЛЕВИОСА! — клонът полетя от земята, стрелна се във въздуха, носен от полъха на вятъра, после се насочи към ствола на върбата през нейните злобно мятащи се клони. Той натисна издутината близо до корените и изведнъж гърчещото се дърво замръзна.
— Перфектно! — похвали го Хърмаяни.
— Чакайте!
В една секунда на колебание, през която ударите и есксплозиите на битката изпълниха въздуха, Хари се подвуоми. Волдемор искаше той да направи това, искаше той да отиде при него… Повеждаше ли той Рон и Хърмаяни в капан? Но изглежда реалността го заля, ужасяваща и недвусмислена — единствения начин беше да убият змията, а змията беше където беше Волдемор, а Волдемор беше на края на този тунел…
— Хари, ние идваме, просто влез там! — каза Рон, побутвайки го напред.
Хари влезе в подземния тунел, скрит между корените на дърветата. Беше много по-тясно отколкото предния път, когато бяха влезнали в тунела. Беше им се наложило да се свият на две, за да минат през него преди четири години — сега не им оставаше нищо друго, освен да пълзят. Хари мина пръв, пръчката му светеше, очаквайки всеки момент да срещне препятствие, но нямаше нищо. Те се движеха тихо, погледът на Хари бе фиксиран върху люлещия се лъч на пръчката, която стискаше в юмрука си. Накрая, тунелът започна да се издига, Хари видя снопче светлина над тях. Хърмаяни го дрпъна за глезена.
— Мантията! — прошепна тя. — Сложи си мантията!
Той опипа зад себе си и тя набута фината дреха в свободната му ръка. С усилие той я наметна върху себе си, промърморвайки:
— НОКС!
Заклинанието загаси светлината на пръчката му и той продължи на четири крака, колкото можеше по-тихо, напрегнал до край всичките си сетива, очаквайки всеки момент да бъде открит, да чуе студения ясен глас, да види проблясъка на зелената светлина.
И тогава той чу гласове, идващи от стаята точно над главите им, леко заглушени, защото краят на тунела бе блокиран от нещо, което изглеждаше като стара щайга. Едва дишайки, Хари се насочи към отвора и надзърна през тънка пролука между щайгата и стената. Стаята беше слабо осветена, но той виждаше Наджини, извивайки се елегантно, сякаш беше под водата, на безопасно място във своята омагьосана, блестяща сфера, която плуваше нестабилно във въздуха. Той можеше да види очертанието на маса и бяла ръка с дълги пръсти, играеща си с пръчка. Тогава заговори Снейп и сърцето на Хари подскочи — Снейп беше на сантиметри от мястото на което той беше клекнал, скрит.
— … господарю, тяхната съпротива рухва…
— Което става без твоята помощ… — прекъсна го Волдемор с високия си, ясен глас. — Макар че си вещ магьосник, Сивиръс, не мисля че можеш да промениш нещо. Ние почти сме вътре… почти.
— Позволете ми да намеря момчето. Позволете ми да Ви доведа Потър. Сигурен съм, че мога да го намеря, господарю. Моля!
Снейп мина покрай пролуката и Хари се отдръпна малко, все още взирайки се в Наджини, чудейки се дали съществува някаква магия, която може да проникне през заобикалящата я защита, но не можеше да се сети за нищо. Един грешен опит и той ще се разкрие…
Волдемор се изправи. Хари можеше да го види сега, да види червените очи, плоското змиеподобно лице, блясъка на крехката му фигура в полумрака.
— Имам проблем, Сивиръс. — каза Волдемор меко.
— Господарю? — каза Снейп.
Волдемор вдигна Могъщата пръчка, държейки я така нежно и прецизно, като палка на диригент.
— Защо тя не работи за мен, Сивиръс?
В тишината на Хари му се стори, че може да чуе съскането на змията, докато се виеше и развиваше, или това беше хриптящият дъх на Волдемор, който се спираше във въздуха.