Хари Потър и реликвите на смъртта

Хари бутна напред Рон и Хърмаяни и се наведе, за да хване трупа на Фред под мишница. Пърси, осъзнавайки какво какво иска да направи Хари, спря да се притиска в тялото и помогна — наведени ниско, за да позволят на проклятията да минават над тях, те издърпаха тялото на Фред на безопасно място.

— Тук! — каза Хари и те поставиха тялото в една ниша, където по-рано бе стояла някаква броня. Хари не можеше да понесе да гледа Фред и секунда по-дълго отколкото му се налагаше и когато се увери, че тялото беше добре скрито, той забърза след Рон и Хърмаяни. Малфой и Гойл бяха изчезнали, но накрая на коридора, който сега беше пълен с прах, паднала мазилка и стъкла, той видя много хора, тичайки напред-назад, дали приятели или врагове, той не би могъл да каже. Завивайки зад ъгъла, Пърси изрева като ранен бик:

— РУКУУД!!! — и се понесе към висок мъж, който преследваше няколко ученици.

— Хари, тук! — извика Хърмаяни.

Тя бе издърпала Рон зад един гоблен. Изглежда, че те се бореха, в един налудничав миг Хари помисли, че пак се прегръщат и тогава той осъзна, че Хърмаяни се опитва да задържи Рон, да го спре да тръгне след Пърси.

— Чуй ме… ЧУЙ МЕ, РОН!

— Искам да помогна… Искам да убивам смъртожадни!… — Лицето му беше изкривено и оцапано с прах и сажди, той се тресеше от мъка и ярост.

— Рон, ние сме единствените, които можем да го спрем! Моля те… Рон… ние се нуждаем от змията, трябва да убием змията! — задъхваше се Хърмаяни.

Но Хари знаеше как се чувства Рон — преследването на друг Хоркрукс не би могло да донесе удовлетворение като това от отмъщението. Той също искаше да се бие, да ги накаже, хората, които убиха Фред, и искаше да намери другите Уизли, и над всичко, да бъде сигурен, да бъде достатъчно сигурен, че Джини не е… но той не можеше да допусне тази идея да се заформи в съзнанието му…

— Ще се бием! — каза Хърмаяни. — Ние трябва да достигнем змията. Но нека не забравяме какво трябва да п-правим! Ние сме единствените, които можем да сложим край на това!

Тя също плачеше и докато говореше, избърса лицето си със скъсания си, изгорен ръкав, но пое няколко големи глътки въздух и идвайки на себе си и все още прилагайки здрав захват върху Рон, тя се обърна към Хари.

— Ти трябва да разбереш къде е Волдемор, защото змията ще е с него, нали? Направи го Хари… проникни в него!

Защо ли стана толкова лесно? Защото неговия белег гореше от часове, желаейки да му покаже мислите на Волдемор? Той затвори очи при нейната команда и изведнъж пищенето и ударите, и всички неприятни звуци на борбата се заглушаваха, докато се отдалечиха, като че ли той беше далеч, далеч от тях…

Той стоеше по средата на пуста, но странно позната стая с тапети по стените. Всички прозорци бяха заковани, освен един. Звуците от щурма на замъка бяха заглушени и отдалечени. Единственият откован прозорец показваше експлозии от светлина там, където беше замъкът, но вътре в стаята беше тъмно, само една газена лампа хвърляше малко светлина.

Той въртеше пръчката между пръстите си, гледайки я, а мислите му бяха в стаята в замъка, тайната стая, която единствено той бе намерил… Той беше сигурен, че момчето няма да намери диадемата… макар че марионетката на Дъмбълдор беше стигнала по-далече, отколкото той някога бе очаквал… прекалено далече…