Хари Потър и реликвите на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и реликвите на смъртта». Краткое содержание книги:
— Брей, смяташ ли, че Стаята все още ще работи след тоя пожар? — каза Рон, но също се изправи на крака, разтърквайки гърдите си и оглеждайки се наляво и надясно. — Да се разделим и да разгледаме…
— Не… — прекъсна го Хърмаяни, ставайки също на крака. Малфой и Гойл останаха свлечени безнадеждно на пода на коридора, никой от тях нямаше пръчка. — Нека стоим заедно. Искам да кажа, че ще отидем… Хари, какво е това в ръката ти?
— Какво? О, да…
Той разтвори дланта си и показа диадемата. Тя бе все още топла, покрита със сажди, но когато я погледна от близо, той успя да разчете гравираните на нея ситни думи — „Безграничният разум е най-голямото богатство на човека“. Вещество, приличащо на кръв, тъмно и лепкаво, изглежда се бе просмукало във диадемата. Внезапно Хари почувства, че тя завибрира грубо… после се разпадна на части в ръцете му и когато го направи, му се стори, че е чул най-немощния, най-отдалечения писък на болка, ечащ не от околностите, или от замъка, а от предмета, който току-що стана на парчета между пръстите му.
— Това беше Демоничният огън! — изхленчи Хърмаяни, гледайки към парчетата.
— Моля?!
— Демоничен огън; това е вълшебен пламък — едно от нещата, които унищожават Хоркруксите, но аз никога не бих посмяла да го използвам, толкова е опасен! От къде Краб е знаел как…
— Трябва да го е научил от двамата Кароу! — каза Хари мрачно.
— Жалко, че не е внимавал, когато са му казвали как да го спре, наистина… — каза Рон, чиято коса, като тази на Хърмаяни, бе опърлена и лицето му бе почернено. — Ако не бе опитал да убие всички ни, щях да бъда доста тъжен, че е мъртъв.
— Но не разбирате ли?! Това значи, че ако само успеем да се доберем до змията…
Но тя млъкна, когато викове, крясъци и ясните звуци на дуели изпълниха коридора. Хари се огледа и сърцето му щеше да се пръсне — смъртожадните бяха проникнали в „Хогуортс“! Фред и Пърси току-що се бяха появили, и двамата дуелирайки се с маскирани и качулати мъже.
Хари, Рон и Хърмаяни се притекоха на помощ. Струи светлина се носеха във всички посоки и мъжът, дуелиращ се с Пърси отстъпи бързо — качулката му се смъкна и те видяха високо чело и прошарена коса…
— О, здравейте, господин Министър! — извика Пърси, изпращайки силно проклятие срещу Тикнийс, който изпусна пръчката си и сграбчи робата си, силно смутен. — Споменах ли, че си подавам оставката?
— Я, шегуваш ли се бе, Пърси?! — извика Фред, докато смъртожадният, с когото се биеше рухна на земята след три Зашеметителни проклятия. Тикнийс бе паднал на земята и по него израстваха тънки бодлички. Изглеждаше, сякаш се превръща в някакъв вид морски таралеж. Фред изгледа радостно Пърси.
— Ти наистина се шегуваш, Пърси… не мисля, че съм те чувал да се шегуваш, откакто беше на…
Въздухът сякаш експлодира. Те бяха заедно — Хари, Рон, Хърмаяни, Фред, Пърси и двамата смъртожадни, единия зашеметен, а другия трансфигуриращ се и в онзи момент, когато изглеждаше, че опасността е временно преминала, като че светът се разцепи. Хари почувства, че се носи във въздуха, и всичко, което можеше да направи, беше да се вкопчи колкото може по-здраво в тънката дървена пръчка, която беше единственото му оръжие и защити главата си с ръце. Той чу писъците и виковете на другите, без да знае какво се случва с тях…
И тогава светът се превърна в болка и полумрак — той беше полузаровен в останките на коридор, който бе обект на ужасната атака. Студен въздух му подсказа, че стената на замъка е отнесена и по топлата кръв по бузата си той разбра, че кърви обилно. Тогава той чу ужасяващ стон, който преобърна вътрешностите му, който изрази страшна мъка, каквато никакъв огън, дори и омагьосан не може да причини… и той се изправи, олюлявайки се, по-уплашен, отколкото е бил през целия ден, по-уплашен, може би, отколкото е бил през целия си живот…
Хърмаяни се изправи с усилие на крака сред руините. Там, където се бе срутила стената, бяха паднали трима червенокоси мъже. Хари хвана ръката на Хърмаяни, докато те залитаха и се препъваха в камъни и дърво.
— Не… не… не… — пищеше някой — Не, Фред, НЕ-Е-Е-Е-Е-Е!!!
Пърси разтърсваше брат си, а Рон бе коленичил зад тях. Очите на Фред се взираха без да виждат… призракът на последната му усмивка все още бе застинал на лицето му…
Глава тридесет и втора
МОГЪЩАТА ПРЪЧКА
Светът като че ли свърши, а защо битката не спря, защо замъкът не се потопи в тих ужас, защо всеки боец не се предаде? Съзнанието на Хари беше необуздано, бушувайки, неспособно да приеме истината, защото Фред Уизли НЕ МОЖЕШЕ да бъде мъртъв, доказателството за всички негови мисли трябваше да лежи…