Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Дюйкър се обърна назад към конниците на Мармота. Настъплението им беше спряло, сякаш разколебано. Уикците бяха вдигнали глави и приковали погледи горе по двата бряга.
Тежката пехота на Гуран и оцелелите семк също зяпнаха натам.
Дюйкър примижа към северния бряг през прахта, стелеща се по рампата. Горе кипеше — сапьори, с щитове на гърбовете, бяха започнали да настъпват, скачаха на рампата в осеяното с трупове пространство под билото.
Отново прозвуча рог и конниците на Мармота отново настъпиха, подкараха конете в тръс, след това — в галоп по стръмното. Но пътят им към билото бе преграден от ротата сапьори.
„Зиме костенурката се заравя. Кучите му синове са се промъкнали снощи по бреговете — под самия нос на Релой — и са се заровили. Но защо, в името на Гуглата?“
Сапьорите, с щитовете на гърбовете им, се скупчиха плътно и заприготвяха оръжия и друго снаряжение. Един от тях пристъпи встрани и махна на конниците на Мармота да продължат напред.
Рампата се разтресе.
Облечените в броня коне се понесоха нагоре сред взрив от издути мускули, невъзможно бързо. Широките мечове се надигнаха към небето. В странното си, чудато снаряжение, уикците седяха в седлата като някакви демонски създания, над също толкова страховитите коне.
Сапьорите се втурнаха към фронта на Гуран. Във въздуха пред тях полетяха гранати, последвани от разкъсващи ушите експлозии и ужасни крясъци.
Всички муниции, които им бяха останали, започнаха да врязват пътека в гъстата гмеж на гуранската тежка пехота. Пробивачи, подпалвачки, огнемети. Плътният фронт на елитната войска на Релой се разпадна.
Устремният галоп на конницата на Мармота стигна до сапьорите и те залегнаха по земята под копитата и отекващия им тропот, отмерващ злокобен ритъм, в който коне след коне газеха и връхлитаха напред през телата им.
И в тази изтърбушена, хаотична гмеж, която само допреди мигове бе представлявала непробиваема стена от тежки пехотинци, уикските конници се врязаха, изскочиха на билото и продължиха устрема си със святкащите за страховита сеч грамадни мечове.
Нов сигнал прозвуча, надмогнал оглушителната глъч.
Жената до Дюйкър притисна облечената си в стомана длан в гърдите на историка.
— Напред, старче!
Една крачка, и той спря. „Да, за войника е време да тръгне напред. Но аз съм историк — трябва да гледам, да бъда свидетел, и при Гуглата да върви пороят от стрели!“
— Този път не — отвърна Дюйкър, обърна се и запълзя нагоре по стръмния бряг.
— Ще се видим тая нощ! — извика тя след него, преди да тръгне в атака с останалите от морската пехота.
Дюйкър се добра до върха с цената на шепа песъчлива пръст, напълнила устата му. Закашлян и задавен, той се изправи и се огледа.
Брегът беше разровен като кошер от скосени изкопи. Виждаха се полузаровени пашкули от зебло за палатки в дупки с големина около човешки ръст. Историкът се вторачи в тях за миг, изпълнен с неверие, после отново насочи вниманието си към рампата.
Инерцията на морската пехота се беше позабавила заради изпотъпканите от конницата сапьори. Счупени кости имаше много, но щитовете — вече изпомачкани до неузнаваемост — както и шлемовете, в общи линии бяха предпазили безумците.
Оттатък горния ръб на рампата, по платото на запад, конниците на Мармота преследваха разбитите останки от елитната сила на Камъст Релой. Шатрата на самия пълководец, разположена на един нисък хълм на сто крачки от билото, потъваше в пламъци и дим. Дюйкър подозираше, че бунтовническият Върховен маг сам е подпалил пожара, за да унищожи всичко, което може да попадне в ръцете на Колтейн, преди да побегне по пътеките, които Лабиринтът му щеше да му предложи.
Дюйкър се обърна и огледа пресъхналото езеро.
Битката долу все още кипеше. Защитният кръг на Седма около фургоните на ранените си стоеше, макар да се беше поогънал от съсредоточения, неуморен натиск на тежката пехота на Убарид откъм север. Самите фургони вече се движеха на юг. Конницата на Сиалк и Тепаси изтезаваше с жилещите си набези ариергарда, където верните от Хисар се държаха… и гинеха с десетки.
„Там все още можем да загубим.“
Двойният сигнал откъм билото даде команда на конницата на Мармота за отбой. Дюйкър най-после успя да види Колтейн, яхнал бойния си жребец, с посивялото от прахта черно наметало от гарванови пера. Видя жеста му към сигналистите и сигналът за отбой се повтори, в по-бърза последователност. „Трябвате ни. Веднага!“
„Но тези коне ще се изтощят. Те направиха невъзможното. Щурмуваха билото със скорост, която се усилваше все повече и повече, със скорост, каквато не съм виждал никога.“ Историкът се намръщи, после рязко се обърна.