Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Направи го без усилие.
Превъртя се, видя…
… и извика.
Беззвучен вик.
Черната пустош беше раздрана от огромна червена рана, от чиито проядени краища бълваха пламъци. Сиви вихри от хаос изригваха от нея като камшици.
И тъкмо в нейната паст пропадаха гигантите. Един след друг. И изчезваха. Откритието го порази.
„Ето как Сакатият бог е бил привлечен в нашия свят. През тази… тази ужасна цепнатина. А тези гиганти… го следват. Като армия зад своя пълководец.“
„Или армия, която го гони.“
Всички ли тези нефритени гиганти се появяваха в неговия свят? Струваше му се невъзможно. Ако беше така, щяха да ги видят на безброй места. Не, раната беше огромна, гигантите се смаляваха на точици, преди да достигнат чакащото ги забвение. Рана като тази можеше да погълне хиляди светове. Десетки, стотици хиляди.
Навярно всичко, което виждаше, бе само плод на халюцинация, рожба на треската, предизвикана от хен’бара.
И все пак яснотата на гледката беше почти болезнена, толкова брутално… чужда… че той беше убеден, че е истинска, или най-малкото че е продукт на нещо, което умът му може да възприеме, може да му придаде форма — статуи и рани, бури и кървене, вечно море от звезди и светове…
Миг на съсредоточаване, и той отново се обръщаше. С лице към безкрайната процесия.
И се приближаваше към поредния гигант.
Останали бяха само торсът и главата, откъснатите крайници се въртяха в пустошта след него.
Грамадата се носеше бързо към него, страховита и огромна. Изведнъж паниката го стисна за гърлото. Можеше да вижда вътре в това тяло, все едно че светът вътре в нефрита бе в неговите мащаби. Беше… ужасяващо.
Фигури. Тела, като неговото. Човешки същества — хиляди и хиляди, всички — затворени в статуята. Затворени… и крещящи, с разкривени от ужас лица.
Лицата се обърнаха към него. Уста, разтворени в безмълвни викове — предупреждение, глад или страх, трудно беше да се разбере. И да крещяха, звук не се чуваше.
Хеборик добави своя собствен безмълвен писък и отчаяно пожела да се озове встрани, извън пътя на статуята. Защото му се стори, че разбра — бяха пленници, затворени в тази каменна плът в хода на някакво неведомо изтезание.
Изхвърча встрани, изхвърлен от вихрушката по дирята на натрошеното тяло. Превъртя се и зърна за миг още нефрит, точно пред себе си.
Ръка.
Пръст, който се спусна надолу да го премаже.
Той изкрещя.
Не усети никакъв натиск, но черната пустош просто изчезна, а морето беше смарагдовозелено, студено като смъртта.
И Хеборик се озова сред гмеж от гърчещи се, виещи човешки фигури.
Звукът бе оглушителен. Нямаше място да помръдне — крайниците му бяха притиснати към тялото. Не можеше да диша.
Затворник.
Гласовете ревяха в черепа му. Невъобразимо много, на езици, които не можеше да различи, камо ли да разбере. Като вълни на щорм, разбиващи се в брега. Разбиваха се в него, връхлитаха и се отдръпваха, ритъмът се усилваше, смътно червен блясък започна да избива на петна по зеленото. Не можеше да се обърне, но не беше и нужно, за да разбере, че остават само още няколко мига, преди раната да ги глътне.
А после през целия този грохот до ума му започна да достига низ от думи, отблизо, все едно че шепнеха в ухото му, и той ги разбра.
— Ти дойде оттам. Какво ще намерим там, Безръки? Какво има отвъд пукнатината?
После заговори друг глас — по-силен и по-властен:
— Кой бог владее вече ръцете ти, старче? Кажи ми! Дори призраците им ги няма тук — кой се е вкопчил в тебе? Кажи ми!
— Никакви богове няма — каза трети глас, този път женски.
— Така казвате вие! — намеси се още един, изпълнен с жлъч. — Вие, на вашия пуст, гол, окаян свят!
— Боговете се раждат от вяра, а вярата е мъртва. Ние я убихме с необятната си интелигентност. Твърде примитивни сте, за да…
— Не е трудно да се убиват богове. Най-лесното убийство е това. И не е мярка за интелигентност. Нито дори за цивилизованост. Всъщност безразличието, с което се нанасят такива смъртоносни удари, е проява на невежество.
— Или на небрежност. В края на краищата не боговете са важни, самото изстъпление, излизането извън себе си дарява смъртния с добродетелта…
— Да коленичи пред Реда? Сляп глупак…
— Редът ли? Говорех за състраданието…
— Добре, давай! Излез извън себе си, Леандрис! Не, още по-добре. Излез отвън.
— Само новият може да направи това, Касса. И по-добре да побърза.
Хеборик се изви, успя да погледне надолу, да зърне за миг лявата си ръка, китката, пръстите… които не бяха там. „Бог. Бог ги е взел. Сляп бях за това — призрачните ръце от нефрит ме бяха заслепили…“