Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Хората казваха за него:
— Той е чичо Хубаво време, което не е еднакво хубаво всеки ден.
Той прие двете жени, опрял корем о масата и допивайки кафето си. Облегна се назад и попита:
— Какво желаете?
Майката взе думата:
— Дошла съм да ви предложа нашата щерка Аделаид за слугиня, според както каза тази сутрин господин свещеникът.
Бай Омон разгледа девойката, после изведнъж каза:
— На колко години е тая кранта?
— Двайсет и една ще навърши на Свети Михаил, господин Омон.
— Добре, ще й давам по петнайсет франка на месец и храната. Утре заран ще чакам да дойде и ми приготви сутрешната чорба.
И изпрати двете жени.
На другия ден Аделаид постъпи на работа и заработи като добиче, без да продума дума, както правеше у родителите си.
Към девет часа, когато бършеше стъклата на прозорците в кухнята, господин Омон я извика:
— Аделаидо!
Тя дотича.
— Ето ме, господарю!
Щом застана пред него с червени и отпуснати ръце, със смутен поглед, той заяви:
— Слушай добре, да си нямаме разправии. Ти си ми слугиня и нищо повече. Разбра ли? Никога няма да си месим двамата обущата.
— Да, господарю.
— Всеки да си знае мястото, моето момиче — за теб кухнята, за мен стаята. Освен това всичко друго ще бъде общо както за теб, така и за мен. Ясно ли е?
— Да, господарю.
— Добре, сега върви си гледай работата!
И тя отиде да си върши работата.
В дванадесет часа тя сложи трапезата на господаря в малката стая, облепена с пъстра хартия; после, когато сложи на масата чорбата, отиде да предупреди господин Омон.
— Масата е сложена, господарю.
Той влезе, седна, огледа се, разгърна кърпата си, поколеба се за секунда, после гръмогласно извика:
— Аделаидо!
Тя дойде изплашена. Викаше я, като че ли щеше да я коли.
— Брей да му се не види! Де е твойто място?
— Ама, господарю…
Той изрева:
— Не обичам да ям сам, да му се не види!… Сядай там, или ако не щеш, обирай си крушите! Върви си вземи чинията и чашата.
Слисана, тя донесе приборите си и промълви:
— Ето ме, господарю.
И седна срещу него.
Тогава той се развесели, чука се с нея, удря по масата, разказва случки, които тя слушаше с наведени очи, без да смее да произнесе нито една дума.
От време на време ставаше, за да отиде да донесе хляб, сидър, чинии.
Като донесе кафето и сложи само една чаша пред него, той пак се ядоса и изръмжа:
— Ами за тебе?
— Аз никога не пия кафе, господарю.
— Защо не пиеш никога?
— Защото не го обичам.
Тогава той отново избухна:
— Да му се не види!… Аз не обичам да си пия кафето сам. Ако не щеш да седнеш и ти да пиеш, обирай си крушите, да му се не види!… Върви си донеси чаша, и то бърже!
Тя отиде да си донесе чаша, седна отново, опита черната течност, начумери се, но под свирепия поглед на господаря я изпи до капка. После трябваше да изпие първата чаша ракия за капак, втората за затискане на капака и третата за изпроводяк.
И господин Омон я отпрати:
— Добро момиче си ти, сега върви си мий чиниите!
На вечеря направи същото. После тя трябваше да играе домино с него, след това я изпрати да си легне.
— Върви си лягай, аз ей сега ще се кача.
И тя отиде в стаята, в таванската стая под самия покрив. Прочете си молитвата, съблече се и се мушна в постелята си.
Но изведнъж подскочи изплашена. Ужасен вик разтърси къщата.
— Аделаидо?
Тя отвори вратата и отговори от тавана:
— Ей ме, господарю.
— Де си?
— Ами че в леглото си съм, господарю.
Тогава той се разкрещя:
— Ще слезеш ли, да ти се не види!… Аз не обичам да спя сам, да ти се не види, а ако не щеш, обирай си крушите, да ти се не види!
Тогава тя, търсейки свещта, отговори смутено отгоре:
— Ето ме, господарю!
И той чу как малките й дървени обуща затропаха по чамовите дъски на стълбата и когато стигна до последните стъпала, той я хвана за ръка и щом тя остави пред вратата малките си обуща до големите дървени обуща на господаря си, той я бутна в стаята си и изръмжа:
— По-бързо де, да му се не види!
Като не знаеше вече какво говори, тя непрекъснато повтаряше:
— Ето ме, господарю.
След шест месеца, когато един неделен ден отиде да види родителите си, баща й я изгледа любопитно, после попита:
— Ти май че си трудна?
Тя стоеше замаяна, гледайки корема си, и повтаряше:
— А не, не вярвам.
Тогава, в желанието си всичко да узнае, той я разпита:
— Кажи ми, не си ли омесихте някоя вечер обущата?
— Да, омесихме ги първата вечер, после и други вечери.