Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Артър! — викна той към мен. — Ти се ожени за курва!
— Мълчи, Дерфел — предупреди ме Сеграмор.
— Курва! — викна Валърин. — Когато дойде при мен, тя вече беше използвана. Искаш ли списък с имената на нейните любовници? Няма да ми стигне цял час, за да направя този списък! А с кого мърсува сега, докато ти чакаш своята смърт? Да не мислиш, че те чака? Познавам тази курва! Сега е оплела краката си с някой мъж, а може и с двама! — Валърин разпери ръце и разтресе неприлично хълбоци. Моите копиеносци отвърнаха на предизвикателството му, но Валърин не обърна внимание на техните обиди. — Курва! — викна той. — Ще се биеш ли за твоята курва, Артър? Или загуби кураж? Защитавай курвата си, червей такъв! — Валърин прегази реката, водата му стигна до бедрата. Той спря до нашия бряг, наметалото му капеше, беше само на десетина крачки от мен. Валърин впери поглед в черната рязка на шлема ми, през която го гледах. — Курва, Артър — повтори той, — жена ти е курва. — Той се изплю. Беше гологлав. В дългата му черна коса бяха сплетени стебла от метличина, за да го пазят. Той носеше нагръдник, а на щита му беше нарисуван орелът на Горфидид с разперени крила. Той ми се присмя, след това надигна глас, за да го чуят всичките ми хора. — Вашият водач не иска да се бие за своята курва, защо трябва вие да се биете за него?
Сеграмор ми изръмжа да не се подавам на предизвикателството, но думите на Валърин разстройваха нашите хора, чиито души още бяха смразени от проклятията на друидите. Почаках Валърин да нарече Гуинивиър още веднъж „курва“ и когато той го каза, аз хвърлих копието си срещу него. Бях твърде непохватен, пречеше ми ризницата. Копието мина покрай Валърин и цопна в реката.
— Курва — викна той и хукна срещу мен вдигнал бойното си копие. Аз извадих Хюелбейн от ножницата. Пристъпих напред, но успях да направя само две крачки, преди той да хвърли копието си срещу мен.
Отпуснах се на едно коляно и вдигнах лъскавия щит под ъгъл, така че отбих копието и върхът му се плъзна над главата ми. Видях краката на Валърин и чух яростния му рев, той тичаше срещу мен. Мушнах Хюелбейн под ръба на моя щит. Вдигнах острието нагоре и почувствах как се вряза във Валърин само миг преди тялото му да се стовари с гневен вик върху мен и да ме събори под тежестта си. Но сега той вече не ревеше, а пищеше, защото този удар с меча беше много жесток — острието проникваше в червата и разрязваше вътрешностите, а аз знаех, че Хюелбейн беше влязъл дълбоко във Валърин, почувствах тежестта на тялото му върху дръжката на меча си преди той да се строполи върху щита. Блъснах с всичка сила нагоре, за да го отхвърля от себе си. Дръпнах рязко меча да го освободя от тялото на Валърин. Кръвта му плисна върху копието, което беше хвърлил по мен, а той се строполи на земята, сгърчен от болка. И въпреки това Валърин се опита да извади своя меч, когато се изправих и стъпих върху гърдите му. Лицето му пребледня, той потръпна, а очите му започнаха да потъмняват.
— Гуинивиър е дама — казах му аз, — и ако го отречеш ще ти взема душата.
— Тя е курва — успя той да каже през стиснатите си зъби, после се задави и поклати немощно глава. — Биковете ме пазят — добави той с усилие и аз разбрах, че той беше посветен в култа на Митра, затова забих отново Хюелбейн. Усетих съпротивата на костите в гърлото му, после острието бързо довърши работата си. Кръвта шурна нагоре по стоманата. Мисля, че Валърин така и не разбра, че не Артър изпрати душата му към моста на мечовете в Пещерата на Круачан.
Нашите хора нададоха радостни викове. Духът им, смразен от проклятията на друидите и подтиснат от грубите обиди на Валърин, моментално се възроди, защото ние бяхме проляли първата кръв. Отидох до брега на реката и затанцувах танца на победата, вдигнал високо окървавения си меч. Горфидид, Кунеглас и Гундлеус, след като видяха поражението на своя най-добър боец, обърнаха конете и се отдалечиха последвани от обидите на моите хора, които ги наричаха страхливци и слабаци.
Сеграмор кимна с глава, когато се върнах при стената от щитове. Това очевидно беше неговият начин да ме похвали за добре свършената работа.
— Какво искаш да направим с него? — махна той с ръка към мъртвия Валърин.
Накарах Иса да свали скъпоценностите от трупа, други двама души хвърлиха тялото му в реката, а аз помолих духовете на реката да отнесат моя брат митраист към заслужената награда. Иса ми донесе оръжието на Валърин, неговата златна огърлица, две брошки и пръстен.