Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Вниманието му внезапно бе привлечено от някакво движение сред клана на Мармота. От предната редица се бяха появили Нил и Недер, пеша, водеха уикска кобила. Животното бе вдигнало високо главата си, с изпънати назад уши. Червените му хълбоци блестяха от пот.
Двамата магьосници спряха от двете страни на кобилата, Недер пусна юздите и сложи ръце върху животното.
Миг след това Дюйкър залитна, защото задните редици на клина се понесоха нагоре по рампата, засмукани сякаш от нечий дъх.
— Оръжията за бой! — изрева един от сержантите наблизо.
— Ето това е — промълви Лист с глас, натегнат като тетива на лък.
Нямаше време за отговор, за самата мисъл нямаше време, защото изведнъж се оказаха сред вражеските редици. Гледката пред очите на историка се накъса. Войник някакъв залиташе с проклятие на устата, шлемът се беше смъкнал над очите му. Меч изсвистя във въздуха. Крещящ вражески воин бе дръпнат за плитката, крясъкът му се удави във влажен хрип, щом върхът на меча изскочи изпод гърдите му, повлякъл след себе си оплетени черва. Една пехотинка залитна пред напора, урината й се плисна по ботушите. И навсякъде… Трите маски на Тогг, сред какофония от трясък и викове, нелепи за човешки гърла звуци, швиртяща кръв и издъхващи хора — издъхващи хора, навсякъде.
— Пази се отдясно!
Дюйкър позна гласа на безименната си приятелка пехотинка, обърна се в последния миг и успя да парира острието на насоченото копие, късият му меч се хлъзна по обшитата с тенекия дръжка. Пристъпи напред и заби меча си в лицето на жената семк. Тя рухна, цялата в кръв, но въздухът бе раздран от късащия душата, болезнен вик на историка. Той залитна назад и щеше да падне, ако не беше здравият щит, подпрял гърба му. Гласът на безименната жена изхриптя в ухото му:
— Тая нощ така ще те яхна, че ще молиш за милост, старче!
В обърканите кривини на човешкия ум Дюйкър вътрешно се загърна с тези думи — не от похот, а като удавник, впил се в спасителната дървена отломка. Вдиша със стон, изправи се от подпрелия го щит и пристъпи напред.
Отпред се сражаваше първият ред на морската пехота — ужасно изтънял и огъващ се стъпка след стъпка, докато тежката пехота на Гуран натискаше надолу по склона. Клинът всеки момент щеше да се пръсне.
Воини на семк нахлуха между морската пехота в свиреп, дивашки наплив, и тъкмо заради тези покрити със сива пепел воини задните редици на формацията се бяха притекли на помощ.
Задачата бързо бе изпълнена, жестоката дисциплина лесно сломи сражаващите се поотделно и без строй врагове, лишени от странична подкрепа и нечуващи ничий глас, освен собствените си свирепи бойни викове.
Ала въпреки това внезапно облекчение пехотинците започнаха да се огъват.
Отекнаха три рога, в бърза последователност: имперският сигнал за раздвояване на формацията. Дюйкър зяпна, обърна се да потърси Лист… нямаше и помен от него. Видя пехотинката и олюлявайки се, тръгна към нея.
— Четирите са за отстъпление, имаше ли четвърти? Чух само…
— Три, старче — изръмжа му тя. — Раздвояваме се. С мен!
И заотстъпва. Объркан, Дюйкър я последва. Теренът по склона поддаваше — прогизнала от кръв и жлъч кал над разместващите се камъни и труповете. Затътриха се с останалите войници към южната страна — към високия бряг, и нагазиха до глезените в кръв в крайпътния ров.
Тежката пехота на Гуран се беше спряла, усетила капан — колкото и невъзможно да изглеждаше според развоя на събитията, — и започна да стяга редиците си, на четири крачки надолу от билото. Прозвуча рог и строят им се заотдръпва заднешком до самия ръб.
В този миг Дюйкър се обърна и видя, на седемдесет крачки надолу по насипа, как тежката конница на Мармота бавно пристъпва нагоре, покрай Нил и Недер, които продължаваха да стоят като вкаменени от двете страни на кобилата, притиснали с длани хълбоците на животното.
Жената до него изруга.
„Канят се да настъпят по тази рампа, с труповете и отломките, калта и камъните. По склон, толкова стръмен, че ще принуди ездачите да се превият върху вратовете на животните, с всичката тази тежест върху предните им крака. Колтейн иска да атакуват. Срещу тежката пехота…“
— Не!
От брега се изсипаха камъни и пясък. Покритите с шлемове глави около Дюйкър се заизвръщаха във внезапна тревога — някой се бе появил горе на брега. Отгоре се изсипаха още камъни и пръст.
— Сапьор е, Гуглата да го вземе дано! — изпъшка един от пехотинците.
Окаляното лице над тях се ухили.
— Какво правят костенурките зиме? — изрева им сапьорът и се скри от очите им.