Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Някой го гледаше отвисоко, някой му говореше — капитан от конната артилерия. Стрейндж виждаше, че устните на капитана се движат, но не чуваше нито звук. Той щракна с пръсти, за да развали магията. Капитанът го канеше на бренди и пура. Стрейндж потръпна и отказа.

Той прекара остатъка от нощта сам под бряста. До този момент не си бе давал сметка, че магьосничеството го отделя от останалите хора. Но сега Стрейндж бе зърнал обратната страна на нещо. Имаше смътното чувство, че светът около него остарява и най-хубавата част от съществуването — смехът, любовта и невинността — неумолимо се изнизват в миналото.

Към единадесет и половина на другия ден френските оръдия откриха огън. Артилерията на съюзниците отвърна. Прозрачният летен въздух между двете армии се изпълни с пълзящи воали горчив черен дим.

Френската атака бе насочена основно към замъка Угумон, аванпост на съюзниците в долината, чиито гори и сгради се защитаваха от 3-та пехотна гвардия, Колдстриймската гвардия, Насауския и Хановерския полк. Стрейндж извикваше видение след видение в сребърния си съд, за да наблюдава кръвопролитните схватки в горите около замъка. Хрумна му да премести дърветата, за да даде на съюзническите войници по-добра видимост за стрелба по нападателите, но този вид близък бой беше крайно неподходящ обект за магия. Стрейндж си припомни, че на война боецът може да причини по-голяма вреда, ако действа прибързано или необмислено, отколкото ако изобщо не действа. Той зачака.

Канонадата стана по-ожесточена. Британските ветерани казаха на другарите си, че никога досега не са попадали под толкова бърз и плътен обстрел. Войниците виждаха тела, разполовени, разкъсани и обезглавени от снаряди. Въздухът трепереше от отката на оръдията.