Джонатан Стрейндж и мистър Норел

За броени минути всички околни полета се превърнаха в тресавища. Френските улани вече не можеха да се насладят на любимия си спорт — бързата и ловка езда — и ариергардът на Уелингтън успя да се измъкне.

Час по-късно Стрейндж и Хадли-Брайт с изненада установиха, че наистина има място, наречено Ватерлоо, и че те вече са пристигнали там. Херцогът седеше на коня си в проливния дъжд и бодро гледаше мръсните войници, коне и каруци.

— Превъзходна кал, Мерлин! — весело се провикна той. — Лепкава и хлъзгава. Французите никак няма да се зарадват. Още дъжд, моля! Виждате ли дървото там, където пътят се спуска стръмно надолу?

— Бряста ли, Ваше сиятелство?

— Същия. Ще ви бъда много задължен, ако утре по време на битката стоите там. И аз ще бъда там през повечето време, но не постоянно. Момчетата ми ще ви доставят инструкции.

Същата вечер дивизиите на съюзническата армия заеха позиции по дължината на един нисък хребет южно от Ватерлоо. Над тях небето гърмеше и дъждът се лееше като из ведро. От време на време при бряста идваха делегации от мокри до кости войници и молеха Стрейндж да спре дъжда, но той само поклащаше глава и казваше:

— Когато херцогът ми нареди да го спра, ще го спра.

Но ветераните от войната на Пиренейския полуостров одобрително отбелязваха, че дъждът винаги помага на англичаните в битка. Те казваха на другарите си:

— Разбирате ли, за нас няма нищо по-сладко и познато, докато другите много се измъчват от дъжда. В нощите преди битките при Фуентес, Саламанка и Витория пак валя (това бяха едни от най-победоносните битки на Уелингтън на Пиренейския полуостров).

Под прикритието на чадъра си Стрейндж размишляваше над предстоящата битка. След края на войната на Пиренеите той се бе заел да изучава магията, използвана от Ауреатите по време на война. За нея се знаеше твърде малко: имаше слухове — нищо повече — за заклинание, използвано от Джон Ъскглас преди всяко влизане в бой. С това заклинание се предричаше изходът от настоящи събития. Точно преди падането на нощта Стрейндж бе осенен от вдъхновение. „Няма начин да разбера какво е правил Ъскглас — каза си той, — но разполагам със заклинанието за предсказване на предстоящи събития на Пейл. Много е възможно това да е изопачена версия на същата магия. Мога да я използвам.“

Секунда-две преди заклинанието да подейства, Стрейндж отчетливо долови всички звуци наоколо: почукването на дъждовните капки по метала и кожата и стичането им по брезента, пръхтенето и потропването на конете, песента на англичаните и свирнята на шотландските гайди, препирането на двама уелсци за правилното тълкуване на някакъв библейски пасаж, опитите на шотландския капитан Джон Кинкейд да общува с американските диваци и да ги научи да пият чай (вероятно с идеята, че след като човек се научи да пие чай, другите навици и качества на истинския британец ще дойдат от само себе си).

После — тишина. Мъжете и конете започнаха да изчезват, отначало по пет — по шест, после по-бързо — стотици и хиляди наведнъж се изгубваха от поглед. Сред гъсто насядалите войници се появиха обширни празни места. Малко по на изток изчезна цял полк и остави празнина с размерите на „Хановер Скуеър“. Там, където само преди миг кипеше живот, разговори и движение, сега имаше само дъжд, мрак и полюшваща се ръж. Стрейндж избърса устата си, защото му прилоша. „Ха! — помисли си той. — Това ще ми даде урок занапред да не си пъхам носа в магии, предназначени за крале! Норел е прав. Някои магии не са за обикновени магьосници. Джон Ъскглас със сигурност е знаел какво да прави с това ужасно познание. Аз не знам. Да кажа ли на някого? На херцога? Той няма да ми благодари за това.“