Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
И от него искаше да избяга.
— Ще извикам Ша’ик…
— Не! — изпищя детето и се сви на кълбо. — Недей! Тя има нужда от него! Все още й е нужен! — Думите едва излизаха от разбитите устни, но все пак се разбираха.
Л’орик застина, онемял от ужас. Умът й беше останал достатъчно чист, за да претегля, да преценява, да отдели себе си настрана…
— Тя ще го научи, момиче — неизбежно ще го научи.
— Не! Няма, ако ми помогнеш. Помогни ми, Л’орик. Само ти — не казвай дори на Хеборик! Той ще поиска да убие Бидитал, а това не бива да става.
— Хеборик ли? Аз искам да убия Бидитал!
— Не бива. Не можеш. Той има сила…
Той видя как цялата се разтърси и се поколеба, преди да промълви:
— Имам лечебни мехлеми, еликсири… но ще трябва да останеш скрита за няколко дни.
— Тук, в храма на Тоблакай. Тук, Л’орик.
— Ще донеса вода. И шатра.
— Да!
Яростта, пламнала в него, се беше свила до нажежена до бяло топка. Мъчеше се да я удържи с решимост, отслабваща спорадично от съмнението, че трябва да направи точно това. Беше чудовищно. Трябваше да има мъст за това. Не можеше да няма мъст за това.
А още по-чудовищно, осъзна той смразен, беше, че всички знаеха за риска. „Знаехме, че я иска. И не направихме нищо.“
Хеборик лежеше неподвижен в тъмното. Имаше смътното усещане, че е гладен и жаден. Ала това усещане оставаше далечно. Чаят хен’бара изтласкваше нуждите на външния свят, така поне беше открил.
Умът му се рееше над кипнало море, и то беше вечно. Чакаше и чакаше. Ша’ик искаше истини. Щеше да ги получи. И тогава щеше да е свършил. С нея.
И сигурно и със своя живот също.
Тъй да бъде. Беше остарял повече, отколкото бе очаквал, и тези седмици и месеци отгоре май не си заслужаваха усилието. Беше осъдил на смърт собствения си бог и сега Финир нямаше да го поздрави, щом се освободеше от плътта и костите си. Както и Гуглата, впрочем.
Едва ли щеше да се събуди от това — беше изпил много повече чай от всякога и го беше изпил парещо горещ, когато е най-силен. И сега се рееше над тъмно море, по кожата му се хлъзгаше невидима топлина, която го задържаше на повърхността, заливаше крайниците, гърдите и лицето му.
Нефритеният гигант го беше повикал. Повикал бе душата му или каквото там се бе съхранило от дните му на смъртен човек. Старият дар на свръхестествено зрение отдавна беше изчезнал, дарбата да съзира тайни, скрити за повечето очи — древни тайни, — също я нямаше. Беше стар. Беше сляп.
Водите плиснаха лицето му.
И той усети как се плъзга надолу — сред море от звезди, които се вихреха в непрогледната тъма и все пак бяха ярки и невероятно чисти. В някаква недостижима далечина плуваха по-смътни сфери, трупаха се около огнените звезди и осъзнаването какво са те го съкруши. „Тези звезди… са като слънцето. Всяка. А онези сфери — те са светове, селения, всяко различно — и в същото време еднакви.“
Бездната не беше празна, както беше вярвал през целия си живот. „Но… къде тогава обитават боговете? Тези светове — лабиринти ли са те? Или лабиринтите са само проходи, които ги свързват?“
Нов обект изникна в полезрението му, понесе се все по-близо. Мъгливо зелен блясък, вкочанени крайници и в същото време — странно закривени, извит торс, застинал сякаш в миг на обръщане. Гол. Превърташе се в черната пустош и звездната светлина танцуваше по нефритената повърхност като капчици дъжд.
А зад него — друг, с откършен крак и ръка, които съпътстваха останалото в тихия му, почти безметежен път през пустошта.
И още един.
Първият гигант се превъртя покрай Хеборик и той остана с чувството, че може просто да протегне ръка и да погали гладката му повърхност, ала знаеше, че всъщност е твърде далече за това. Лицето изникна пред очите му. Твърде съвършено, за да е човешко, с широко отворени очи, с твърде двусмислено изражение, за да го разгадае, макар да му се стори, че долови в него примирение.
Вече бяха десетки и десетки, излизаха като че ли от една и съща точка в мастилените глъбини. Всеки беше застинал в различна поза, някои бяха така потрошени, че не бяха нещо повече от парчета и отломки, други бяха съвсем непокътнати. Плуваха в тъмата. Цяла армия.
Но без оръжия. Голи — и сякаш безполови. Притежаваха някакво съвършенство — в пропорциите, в гладките си повърхности — което подсказваше на бившия жрец, че е невъзможно да са били живи. Бяха артефакти — статуи всъщност, макар да нямаше и двама, които да си приличат в поза и изражение.
Озадачен, той се загледа как се превъртат покрай него и отминават. Хрумна му, че би могъл да се обърне, да види дали просто се стапят в друга някоя точка зад него, все едно че просто лежи край някоя вечна река от зелен камък.