Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
Когато бе малък, често му се подиграваха заради страха от тъмното. До момента, когато, без да му мигне окото, постави на място връстниците си и по-големите си приятели, които се забавляваха, като го поднасяха по този повод. Биваше го да наказва.
Въпреки това бе унизително. Ненавиждаше мрака и самотата. Мразеше съществата, обитаващи мрака и самотата. Искаше му се Лундин да се прибере. Присъствието му щеше да възстанови равновесието, дори и да не си говореха и да не бяха в една и съща стая. Щеше да чуе реални звуци от реални движения и щеше да знае, че наблизо има хора.
Опита се да се разсее, като включи стереоуредбата и пусна музика, и нетърпеливо затърси нещо за четене по етажерките на Лундин. За съжаление Лундин не се отличаваше с особена интелигентност, затова трябваше да се задоволи с колекцията му от списания за мотори, мъжки списания и изтъркани криминалета джобен формат, от типа, който никога не му бе допадал. Самотата нагнетяваше все по-силно клаустрофобията му. Отдели известно време, за да почисти и смаже оръжията, които носеше в чантата си. Тази терапия оказа очаквания ефект и леко го успокои.
Накрая обаче си даде сметка, че не може да остане повече в къщата. Разходи се малко навън в двора, за да подиша чист въздух. Гледаше да се движи така, че да не бъде забелязан от обитателите на съседните къщи, но понякога спираше, за да погледа осветените прозорци, зад които се виждаха хора. Ако стоеше съвсем неподвижен, можеше дори да долови музика в далечината.
Преди отново да влезе в дървената къща на Лундин, бе обзет от толкова силно неприятно чувство, че дълго стоя на стълбите с разтуптяно сърце. Накрая успя да се пребори с безпокойството си и решително отвори вратата.
В седем часа слезе на първия етаж и включи телевизора, за да гледа новините на ТВ 4. Изслуша потресен анонса, а след това и самия репортаж за стрелбата край лятната къща в Сталархолмен. Именно с тази новина започна емисията.
Изтича нагоре по стълбите до стаята за гости на втория етаж и натъпка личните си принадлежности в една чанта. Две минути по-късно излезе през външната врата и потегли бясно с бялото волво.
Бе успял да се измъкне в последната секунда. Само на няколко километра от Свавелшьо срещна две полицейски коли със запалени лампи, които караха към селото.
МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ УСПЯ с много усилия да се срещне с Холгер Палмгрен в шест часа вечерта в сряда. Много трудно убеди персонала да го пуснат. Настояваше толкова много, че дежурната сестра позвъни на някой си д-р А. Сиварнандан, който очевидно живееше близо до санаториума. Сиварнандан пристигна само след петнайсет минути и пое упорития журналист. В началото се опита да го отпрати. През последните две седмици мнозина журналисти бяха търсили Холгер Палмгрен в отчаяни опити да получат изявление от него. Самият Холгер Палмгрен упорито отказваше да приема подобни посетители.
Сиварнандан следеше събитията с безпокойство, ужасен от писанията по адрес на Лисбет Саландер в медиите. Забеляза също, че пациентът му е изпаднал в дълбока депресия, която (както подозираше Сиварнандан) се дължеше на факта, че не бе в състояние да направи каквото и да било. Палмгрен се бе отказал от рехабилитацията и прекарваше дните си в четене на дневните вестници и в гледане на телевизия, за да следи преследването на Лисбет Саландер. Като цяло стоеше в стаята си и размишляваше.
Микаел обаче продължаваше упорито да седи до бюрото на Сиварнандан и да му обяснява, че при никакви обстоятелства не би притеснил Холгер Палмгрен и целта му не е да получи изявление. Каза му, че е добър приятел на издирваната Лисбет Саландер, че се съмнява във вината ѝ и че отчаяно се опитва да намери информация, която да хвърли светлина върху определени събития от миналото ѝ.
Д-р Сиварнандан не отстъпваше. Микаел бе принуден да му обясни подробно ролята си в драмата. Сиварнандан се предаде след половинчасова дискусия. Помоли Микаел да изчака малко и се качи при Холгер Палмгрен, за да го попита дали ще приеме посетителя.
Сиварнандан се върна след десет минути.
– Съгласи се да се срещне с вас. Ако не ви хареса, ще ви натири от стаята си. Нямате право да го интервюирате или да публикувате каквато и да било информация от срещата ви в медиите.
– Уверявам ви, че няма да напиша и ред за това.
Стаята на Холгер Палмгрен беше малка. В нея имаше легло, шкаф и маса с няколко стола. Самият Палмгрен приличаше на белокосо кльощаво плашило, на което очевидно му бе трудно да пази равновесие. Въпреки това се изправи, когато Микаел влезе в стаята. Не му подаде ръка, но посочи към столовете край малката маса. Микаел седна. Д-р Сиварнандан остана в стаята. В началото Микаел трудно разбираше заваляната реч на Холгер Палмгрен.