Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Напротив, трябва да го произнасяме на глас, за да й направим заклинание, да я държим настрана! Ако се страхуваш от нея, има опасност отново да я върнеш... Вдъхваш й сили, като я смяташ за всемогъща.
Марсел изръмжа нещо и пак се намръщи, сякаш светът му беше крив.
- Направо не мога да те позная, слънчице, сякаш са ти изтръгнали живеца...
- Едва не те загубих, тази мисъл още ме разтреперва...
Жозиан е моето лекарство. Ако й се случи нещо, с мен е свършено. А тя за малко да я унищожи с тези нейни игли и гадости!
- Аз пък ще ти кажа нещо, от което ще побеснееш - заяви Жозиан и се обърна странично. - Обещай да не избухнеш...
Той я изгледа с вид на човек, готов на всичко: хайде, изплюй камъчето...
- Аз пък напротив, помъдрях от цялата тази история. Започнах да гледам на нещата по-трезво... Промених се, станах по-ведра, по-спокойна, престанах да се страхувам. Преди постоянно се опасявах да не ми се случи нещо лошо, а сега си хвърча в небесата...
- Аз не искам да хвърчиш! Искам да останеш здраво стъпила на земята тук, при мен и при Младши!
- Това е образно казано, мили мой мечо. Аз съм си тук. Никога няма да те напусна... дори в мислите си. И никой никога няма да ме раздели с теб.
Тя протегна ръка до сянката, очертана от чадъра, и потупа Марсел по китката; той хвана ръката й, сякаш беше спасителен пояс.
- Виждаш ли какво прави с теб страхът. Сковава те, смазва те, прави те свой роб...
- Ще си отмъстя, ще си отмъстя - заповтаря Марсел, изригвайки най-сетне задушаващия го гняв. - Мразя я тази гнойна пъпка! Зашповам я право в очите, тъпча я без милост, изтръгвам й зъбите един по един...
- Не така... Това, което ще направиш, е да й простиш и да я забравиш!
- Никога, никога! Ще я докарам до просешка тояга и ще спи под мостовете!
- Правиш точно това, което не трябва. Пускаш я да влезе в живота ти, даваш й сили. Не й обръщай внимание! Да изразиш презрението си към някого е най-голямата сила.
- Не мога. Задушава ме, притиска ме, не ми дава да дишам...
- Повтаряй след мен, мили мечо: не ме е страх от Анриет, ще я смажа с презрението си.
Марсел тръсна глава инатливо.
-Марсел... -
- Ще й спра издръжката!... Ще й отнема апартамента, ще й вгор-ча живота...
- Няма да правиш нищо подобно! Иначе пак ще се разбеснее и ще започне отново да броди наоколо!
- Хич не ме е грижа!
- Чуй ме, Марсел, и повтаряй: „Не ме е страх от Анриет, ще я смажа с презрението си...“ Хайде, мечо! Направи го заради мен! Да се издигнем и да полетим заедно...
Марсел отказа и заудря в пясъка с юмрук.
Жозиан повтори нежно: „Не ме е страх от Анриет, ще я смажа с презрението си.“
Стиснал устни, Марсел гледаше морето, сякаш искаше да го разсече с поглед.
- Слънчице мое! Да не са ти се запушили ушите?
- Излишно е да настояваш...
- Не ме е страх от Анриет, ще я смажа с презрението си. Хайде! Ще видиш после как ще се разведриш!
- Никога, никога! Не искам да се разведрявам!
- Иначе ще се вкиснеш и ще се озлобиш...
- И ще я отровя!
В този миг Младши извиси глас:
- Мен не стах Аиет, смаже мойто пиши!
Двамата сведоха поглед към сина си, зачервен като рак, и зяпнаха.
- Той проговори! Проговори! Цяло изречение с подлог, сказу-емо, допълнение! - провикна се Жозиан.
- Мен не стах Аиет, смаже мойто пиши! - повтори Младши, очарован от произведения ефект, изписан на ухилените и разведрени физиономии на своите създатели.
- Ах, любови мои, двете ми любови! - провикна се Марсел и се хвърли към жена си и сина си да ги смаже с тежестта си. - Какво щях да правя без вас?
Дойде август месец. Стана горещо, магазините се затваряха. Трябваше да обикаляш четвърт час, за да си купиш хляб, двайсет минути, за да намериш отворена месарница, половин час, за да стигнеш до щанда на „Монопри“ за плодове и зеленчуци, след което да се връщаш пеша в жегата, натоварен с покупки, да бързаш към зелената сянка на дърветата, неподвижни в потната градска горещина. Жозефин не излизаше от стаята си, работеше. Ортанс беше в Хърватия, Зое в Ирландия, Ирис лежеше на канапето срещу вентилатора, редуваше дистанционното с мобилния, набираше
номера, които не отговаряха. Париж беше обезлюдял. Остана само Краставата жаба, верен и напорист, той й звънеше всяка вечер, канеше я на вечеря някъде на открито. Ирис отклоняваше поканите, мъчела я мигрена, отговаряше морно: „Утре може би... Ако се почувствам по-добре.“ Той протестираше, тя повтаряше „уморена съм“ и добавяше „Раул“ с нежен тон, който усмиряваше Краставата жаба. Той изврякваше: „В такъв случай до утре, красавице!“- и затваряше телефона, щастлив, че е чул името си от устата на Ирис Дюпен. Напредвам, напредвам, си казваше и отлепваше с пръсти панталона си, залепнал на задника. Красавицата е хитруша, иска да я моля, нормално е, тя е от висока класа, бори се, съпротивлява се, не се предава току-тъй, аз не съм някой неустоим красавец, а тя се преструва, че е равнодушна към парите ми, обаче си прави сметката, обмисля, въжето се скъсява с всеки изминал ден, наближавам целта. Тя умее да забавя нещата, което увеличава допълнително цената на плячката, щото тя е прекалено лъскава, откъдето и да го погледнем. В края на краищата ще я вкарам в леглото си и с ритници по задника ще я откарам в гражданското!