Войната срещу рулите [bg]

Погледнаха се с лудия бушуващ гняв на двама души, чиито нерви са опънати до крайност. После Барбара пое дълбоко дъх и каза:

— Не зная какъв е вашият план, но ми изглежда безумен. Виждали ли сте някога тукашно тревопасно? Е, то прилича малко на жираф, само че е по-голямо и бяга по-бързо. Може би ви е хрумнало да го примамите със солта и после да го убиете с ножа? Казвам ви, че не можете да го доближите, но все пак ще се върна с вас. Това няма значение, защото въпреки всичко ще умрем. Надявам се да ни види някой гриб. Поне всичко ще свърши по-бързо.

— Има нещо сърцераздирателно и ужасно в една красива жена, която е решила да умре.

— Вие не мислите, че искам да умра! — избухна тя, но веднага се овладя. Джеймисън обаче не бе толкова глупав, че да остави такова яростно чувство да умре неизследвано.

— А какво ще кажете за детето си?

По нещастното й изражение разбра, че е улучил целта. Не почувства никакво угризение. Трябваше да събуди у Барбара Уитман желание за живот. Като се имаше предвид наближаващата криза, нейната помощ можеше да е неоценима за оцеляването им.

Говореше трескаво, докато се връщаха по стъпките си към солената скала. И въпреки това доводите му, макар и кратки, не бяха непоследователни, а смислени и пресметнати да я убедят. Той й говореше за проблемите си на човек, приземявал се на много необитаеми планети, и за решенията, които бе вземал след дълги разсъждения. И за това, че хората често не осъзнаваш колко силно привързан е животинският свят към собствената си планета и колко отчаяно се бори всяка раса срещу нашествениците.

— Ето ви я солта! — прекъсна го накрая Барбара.

Солената скала представляваше тесен перваз, простиращ се по поразително права линия и внезапно свършващ в края на един каньон, сякаш отдръпнал се в неприкрит ужас, че се намира на ръба на пропастта.

Джеймисън откърти две парчета от пласта, пусна ги в обемистите джобове на горната си дреха и тръгна обратно към тъмната стена на скалата. До нея имаше приблизително три мили. Стъпваха бавно и тежко, в пълно мълчание. Болеше го всеки мускул, всеки нерв изпращаше тревожен импулс до мозъка му. Закатериха се. Той се вкопчваше с отчаяно упорито усилие във всяка малка издатина, чувствайки, че едно подхлъзване означава смърт. Веднъж погледна надолу и му се зави свят от бездната под тях.

Виждаше Уитман на метър-два от себе си. Измъчените й черти му напомняха за глада, който с всеки миг ги изтощаваше.

— Дръжте се! — прошепна задъхано Джеймисън. — Остават само още няколко метра.

Накрая ги преодоляха и се строполиха на ръба на ужасната скала. Бяха твърде уморени, за да изкачат лекия наклон до билото и да хвърлят поглед на местността отвъд, и твърде изтощени, за да правят друго освен да лежат и да всмукват животворния въздух.