Войната срещу рулите [bg]

— Вие сте луд! Грибът трудно може да бъде надвит дори с бластер. Кожата му е невероятно здрава. Какво можем да сторим срещу подобно създание, когато разполагаме само с един нож?

— Бихте ли ми го дали — каза Джеймисън. — Искам да го наточа. — Лицето му се изкриви в кисела усмивка.

Мракът на безкрайната нощ и настойчивото пращене на бледо примигващия огън натрупваха все повече нервно напрежение.

Взе да става по-топло. На места белият скреж се разтопяваше, отстъпвайки на горещината на искрящия огън, а мразът вече не проникваше през загряваните дрехи.

Земята бе покрита с фина пепел, която показваше колко пълно бяха изгорели дървата. И въпреки това в пещерата започна да се образува димна мъгла.

Внезапно над тях нещо се раздвижи, после отекна дълбоко мяукане и драскане по скалата. Барбара Уитман рязко се изправи и изпъшка:

— Грибът е буден! И си спомня.

— Ами нали точно това желаеше така много — каза мрачно Джеймисън.

— Започвам да разбирам, че убиването ти няма да реши нищо — унило каза тя. — Това бе един безумен план.

Скален отломък се разби между тях, без да улучи огъня, и изчезна шумно в мрака надолу. Последва шум от промъкване, стържещо драскане по скалата и после, ужасно близо, тъпият звук от работата на нещо като огромен боен чук.

— Той отчупва скален къс — рече тя със затаен дъх. — Бързо! Притисни се във вдлъбнатината на стената, иначе някой камък ще ни улучи. Какво правиш?

— Ще трябва да рискувам да ме удари някой камък — отвърна Джеймисън. — Няма никакво време за губене.

Ръцете му трепереха от вълнение, но той успя да откопчае едната си ръкавица и да я смъкне. И веднага поднесе ръката си към горещите пламъци на огъня.

— Ух, че студ! Трябва да затопля ножа, иначе ще залепне за кожата ми.

Подържа острието в пламъците, после направи тънка резка на палеца на голата си ръка и заразмазва кръвта върху острието на ножа, докато ръката му, посиняла от студ, не спря да кърви. След това бързо я мушна отново в ръкавицата, взе една пламтяща главня и тръгна в тъмнината като заоглежда пода. Смътно усещаше, че жената го следва.

— Аха — каза Джеймисън (гласът му се стори прекалено самоуверен дори на него самия) и коленичи до една тясна пукнатина в скалата. — Тук ще е добре. Тя е практически до стената, защитена от падащи камъни от този издаден ръб. — Той вдигна поглед към жената. — Причината, поради която направих тук лагера миналата нощ, вместо на още по-голяма дълбочина, бе, защото този перваз е дълъг почти двайсет метра. Грибът не е повече от десет от опашката до муцуната, нали?

— Да.

— Е, така ще му бъде осигурено пространство да слезе и да измине няколко метра. Освен това пещерата тук е достатъчно широка, за да можем да се промъкнем покрай тялото му, когато умре.