Войната срещу рулите [bg]

Внасянето на дървата в пещерата бе лесно — просто ги хвърляха долу до първата извивка на тунела, където те се задръстваха. После се спускаха до първото равнище — отначало Джеймисън, много предпазливо, а после младата жена — бързо и пъргаво, както отбеляза той. На устните му се появи усмивка. Духът на младостта не може да бъде потиснат.

Почти завършваха хвърлянето на дървата до следващото равнище, когато някаква сянка внезапно затъмни входа на пещерата. Джеймисън вдигна поглед и за миг зърна огромни челюсти с извити зъби и две горящи очи, гледащи свирепо от една отвратителна глава. Дебел червен език се облизваше в сатанинско желание, пръски слюнка валяха върху прозрачните им шлемове.

Барбара го сграбчи за ръката и го дръпна надолу.

Паднаха невредими върху рядката купчина клони и започнаха трескаво да ги хвърлят по-надолу. Огромна лапа се опита да ги докопа, разнесе се ужасно басово мяукане. Скочиха още по-надолу в последния момент, точно когато огромната глава се надвеси от второто равнище. Виждаше се само фосфоресциращият блясък на очите, светещи като два горящи въглена на половин метър едно от друго.

Като обезумели се смъкнаха на следващото ниво. Едно скално парче се отчупи и мина опасно близо до тях. После внезапно настъпи тишина. Беше съвсем тъмно.

— Какво стана? — попита озадачено Джеймисън.

— Спря, защото е установил, че не може да ни хване в оставащите няколко минути до нощното замръзване — горчиво отговори жената. — И разбира се, вече не сме в състояние да излезем, като се измъкнем покрай него, защото огромното му тяло е притиснато плътно до скалните стени. В действителност грибът по свой собствен начин е много умно животно. Той никога не гони тревопасните, а само ги следва. Открил е, че се събужда няколко минути преди тях. Естествено той мисли, че ние също ще замръзнем и че ще се събуди преди нас. Във всеки случай знае, че не можем да излезем. С нас е свършено.

През цялата дълга нощ Джеймисън чакаше и наблюдаваше. Случваше се да задреме, а също и да мисли, че е задрямал, само за да установи след поредното стряскане, че ужасният мрак е правил дяволски номера със съзнанието му.

Тъмнината беше като тежест, която ги притискаше към пода на пещерата. Нито най-слаб проблясък не проникваше отгоре. И когато накрая запалиха огън от купчината клони, бледите трепкащи пламъци отблъснаха съвсем слабо неумолимо притискащия ги мрак и изглеждаха безпомощни срещу студа.