Войната срещу рулите [bg]

— Какво става, за Бога? — попита озадачено Уитман.

— Чакайте! — прошепна напрегнато Джеймисън.

Изминаха пет минути, после десет… половин час. Звукът от смучене отслабна. Съпровождаше го хъхрене, а грухтенето беше спряло. После се чу ниско, дрезгаво агонизиращо стенание.

— Помогнете ми да се изкатеря нагоре — рече Джеймисън. — Искам да видя колко близо е грибът до смъртта.

— Слушайте — сопна се тя, — или вие сте луд, или аз ще полудея. За Бога, какво прави той?

— Подушил е кръвта върху ножа — отвърна Джеймисън — и е започнал да я лиже. Лизането е нарязало езика му на парцали, което го е подлудило, защото при всяко лизване в устата му е попадала все повече от неговата собствена кръв. Нали казахте, че обича кръв. В продължение на последния половин час грибът се тъпче със своята собствена. Примитивна работа, обичайна за много планети.

— Значи вече няма нищо, което да ни попречи да се върнем обратно в Петте града? — издума Барбара Уитман някак странно.

Джеймисън се взря с присвити очи в неясната й фигура.

— Нищо, освен… вие!

Изкатериха се мълчаливо до мястото, където лежеше мъртвият гриб. Докато вадеше ножа от пукнатината, Джеймисън усети, че Барбара го наблюдава. После тя внезапно каза дрезгаво:

— Дайте ми го!

Джеймисън се поколеба за миг, после й подаде ножа. Отвън утрото ги поздрави, все още бледо, но ведро. Слънцето бе доста над хоризонта и на небето имаше още нещо: едно огромно бледочервено огнено кълбо потъваше към западния хоризонт. Планетата на Карсън.

Небето и повърхността, на която се намираха, бяха по-светли, по-ярки. Дори скалите не изглеждаха така безжизнени и черни като вчера. Вятърът усилваше усещането за живот. Утрото изглеждаше весело след черната нощ, сякаш надеждата се възраждаше отново.

„Тази надежда е фалшива — помисли Джеймисън. — Боже, спаси ме от упоритото чувство за дълг на една почтена жена. Тя възнамерява да ме нападне.“

И въпреки това нападението й го свари почти неподготвен. Той улови проблясването на ножа с крайчеца на окото си в последния момент и рязко се отдръпна. Силата й го удиви — ножът закачи ръкава на костюма му и направи дълъг цяла педя разрез в твърдата метализирана материя. Джеймисън се отдръпна по скалния перваз и изрече задъхано:

— Вие сте голяма глупачка. Не знаете какво вършите.

— Много добре знам! — отвърна тя, дишайки тежко. — Трябва да ви убия и възнамерявам да го направя въпреки вашето красноречие. Вие сте самият дявол по приказки, но сега ще умрете.

Тя пристъпи напред, а той я остави да се приближи. Имаше един начин за обезоръжаване на човек, атакуващ с нож, при условие че методът е непознат на атакуващия. Тя се приближи мълчаливо към него. Свободната й ръка го сграбчи и това бе всичко, от което се нуждаеше той. Просто проклета аматьорка, която не знае, че нападателите с нож не се опитват да хващат. Джеймисън посегна към нанасящата удара ръка, улови я здраво и с всичка сила дръпна жената. Тя профуча покрай него, завъртяна от собствената си инерция и от силното дръпване. Джеймисън се извърна заедно с нея и в последния момент я оттласна от себе си. Тя се врътна като пумпал и се помъчи да запази равновесие, балансирайки по ръба на пропастта, но неравният терен й попречи. Джеймисън я достигна с един скок, улови я да не падне и изтръгна ножа от изтръпналите й пръсти.