Хилядният етаж [bg]

— Фулър! — изрева Хенри Стримайър. — Започваме да играем на Завърти и целуни! Довлечи се при нас.

— Дай ми минутка. — Атлас не откъсваше очи от нейните. — Радвам се, че каза нещо, Лида. Мислих много за теб, докато ме нямаше.

— Нима? — отвърна тя предпазливо и се опита да не позволява на надеждата си да избуи.

— Дължа ти извинение.

Лида имаше чувството, че я е зашлевил.

— Не ми дължиш нищо — сряза го бързо и остро. Каква глупачка, изсъска на себе си, да си въобразява, че е липсвала на Атлас, докато той е имал чувството, че й дължи нещо. Господи, как само мразеше тази дума. Нямаше дори зрънце романтика в нея.

Спогледаха се в многозначителното мълчание.

— Искаш ли да играем на Завърти и целуни? — попита след малко той.

— Не. — Последното, което искаше, бе да седи до Атлас, все едно всичко е нормално, и да участва в игра, в която може и да се наложи да се целунат. — Отивам да намеря Ейвъри — каза тя.

— Одеве ми се стори малко пияна.

— Идвам с теб — предложи той, но тя вече се промъкваше покрай него.

— Няма нужда — отвърна бързо и тръгна към коридора. — Ще се оправя и сама.

Привличането, което изпитваше към него, бе толкова настойчиво и силно, сякаш беше в Катян, когато телата им бяха така преплетени, че той бе като част от нея. Сега обаче не го разбираше по-добре, отколкото тогава. Може би никога нямаше да го разбере.

Стомахът й внезапно се преобърна и главата й запулсира гневно. Сякаш нещо я притискаше отвътре, също както когато излизаше рязко от надрусано…

Трябваше да се махне оттук. Незабавно.

Проправи си път с лакти през разлудувалата се потна тълпа, изпълнила апартамента на Корд, лепнала механична усмивка на лицето си, и се хвърли в първия ховер, който намери.

Докато се прибере у дома, нервите й бяха изопнати до крайност. Втурна се по коридора към стаята си и отвори със замах вратата, посегна към възглавницата за ароматерапия с аромат на лавандула, зарови лице в нея и на няколко пъти си пое жадно дъх. Горещи сълзи парнаха ъгълчетата на очите й. Господи, каква глупачка беше! Не можеше да повярва, че в мига, в който бе видяла Атлас, отново се бе понесла към ръба.

Стовари се на стола пред тоалетката. Започна да сваля грима си — и да бърше сълзите — от лицето си с резки, гневни движения. Тялото й беше толкова напрегнато, че почти се тресеше.

Някой почука предпазливо на вратата.

— Лида? — Илара Коул се показа на вратата на дъщеря си. — Как мина партито?

— Нямаше нужда да ме чакаш. — Лида не се обърна, срещна погледа на майка си в огледалото. Досега Илара никога не я беше чакала да се прибере.

Майка й не обърна внимание на забележката.

— Видях някои от снимките във фийдовете — продължи очевидно в опит да се направи на весела. — Всички костюми изглеждаха фантастично. Най-вече вие двете с Ейвъри!

Лида се врътна на стола и стана, ръцете й неочаквано се свиха в юмруци.

— Започнала си да ме шпионираш, така ли? Нали каза, че тази година ще ми имаш доверие?