Хилядният етаж [bg]

ЛИДА

Лида престана да стиска мраморния плот в банята на Корд и примигна към отражението си. Косата й беше вдигната на кок, украсена с пера, а черният й костюм на балерина подчертаваше най-важните места, дори създаваше илюзията за деколте. Истински, незаконно придобити пера от паун украсяваха подгъва на бухналата й пола. Тя се наведе и прокара ръка по тях. Струваха си подкупите при вноса.

Отдавна бе приела факта, че не е красавица. Имаше твърде строг вид, все остри ръбове и остри ъгли, а пък гърдите й бяха болезнено малки. Но пък имаше наситено кафявата кожа на майка си и плътните устни на баща си. В лицето й имаше нещо интересно — от него се излъчваше забележителна интелигентност, която караше хората да я заглеждат.

Пое си дълбоко дъх и се опита да пренебрегне смущението, което я заля. Струваше й се почти невъзможно, но ето че се случи — след всички тези месеци.

Атлас се беше върнал.

Неочаквано в ушните й антени зазвуча музика, веселата поппесен, по която двете с Ейвъри бяха полудели през пролетта. Рингтонът на Ейвъри, отново. Лида тръсна глава и отказа обаждането. Знаеше, че Ейвъри я търси, но все още не можеше да се изправи пред най-добрата си приятелка, не и след начина, по който я беше отсвирила одеве. Не искаше да го прави; просто беше нервна и бе заела защитна позиция заради рехабилитационния център. Не можеше ли Ейвъри да престане да настоява и да я остави на мира? Лида нямаше желание да обсъжда този въпрос.

Още по-малко сега, след като първопричината да рухне се беше появила отново, зашеметяващо готина, както винаги.

Стегни се, нареди си Лида. Пъхна замислено ръка в чантата, извади червило и си сложи, след това излезе навън с високо вдигната глава. Нямаше да позволи Атлас да й влияе. Не можеше да си го позволи, не и отново.

— Лида. — Корд пристъпи към нея, с тъмен костюм с лента през гърдите. — Отдавна не сме се виждали.

— Здрасти — отвърна тя предпазливо. Открай време се чувстваше малко несигурно в компанията на Корд. За разлика от Ейвъри и Ерис, тя не го познаваше от дете, а откакто го бе помолила за помощ, да й намери ксенперхеидрен преди няколко години, й се струваше, че той има надмощие.

— Как прекара лятото? — попита той, посегна към два атомни шота от преминаващ поднос и й подаде единия. — Наздраве — добави и надигна своя.

Лида стисна чашата бистра течност. Беше обещала на майка си да не пие тази вечер. Корд я наблюдаваше и забеляза колебанието й — той не пропускаше нищо. Изви подигравателно вежди.

След това тя чу позната вълна смях зад тях — минаваше Атлас. Защо не, помисли си неочаквано тя; един атомен нямаше да я тласне обратно към ксенперхеидрена. Вдигна шота към устните си и го изпи на екс. Течността прогори гърлото й и й стана приятно.

— Сега вече си спомних защо те харесвам — заяви Лида и остави чашката.

Корд се разсмя одобрително.

— Липсваше ми това лято, Коул. Имах нужда от другарчето си по пафкане.