Хилядният етаж [bg]

— Често ли идваш тук? — попита момичето с мартинито. Отпи малка глътка от напитката си и пурпурната течност се завихри в чашата като приближаваща буря.

Няколко реда текст веднага проблеснаха на лещите на Уот. Тя беше една година по-голяма, студентка в местния колеж и завършваше история на изкуството.

— Обичам да идвам тук, за да наблюдавам — рече Уот. — Помага ми с изкуството.

— Ти човек на изкуството ли си? Кое изкуство?

Той въздъхна.

— Преди се занимавах предимно с 3D скулптурни инсталации, но напоследък ме притеснява, че са твърде натруфени. Мисля си да вложа повече аудио в творбите си. Това е една от причините да съм тук, за да видя отклика на хората на музиката. — Обърна се и погледна момичето в очите; тя примига под силата на погледа му. — Какво мислиш? — попита той.

— Напълно съм съгласна — прошепна тя, макар той да не бе изказал никакво мнение. — Все едно четеш мислите ми.

Това беше един от страничните ефекти да имаш Надя в мозъка, които Уот не беше очаквал — че тя ще се превърне в тайното му оръжие да сваля момичета. Преди процедурата средните му постижения бяха чисто и просто средни. Не че беше непривлекателен — с маслиново-златиста кожа и тъмни очи, но не беше нито кой знае колко висок, нито пък притежаваше самоувереност. Присъствието на Надя промени всичко това.

Тук, разбира се, по средата на Кулата — почти на километър и половина по-високо от мястото, на което живееха двамата с Дерик, — всеки можеше да си позволи сравнително прилични контактни лещи. Можеш да провериш нещо, докато разговаряш с някой, стига да искаш, но се налагаше да зададеш въпроса на глас. С изключение на няколко предварително програмирани команди като например да кимнеш, за да приемеш входящо обаждане, или да мигаш често-често, за да направиш снимка, лещите все още се задействаха с гласова команда. Макар да беше нормално да мърмориш, докато си в Сима или у дома, беше кофти работа да даваш команди на контактните си лещи по средата на разговора.