Хилядният етаж [bg]

— Не мога да повярвам. — Изпъна гръб и гласът й стана по-висок. — В лабораторията са сбъркали. Трябва да им звъннем, за да направят теста отново.

— Направиха го. Няма грешка. — Имаше чувството, че майка й говори отнякъде много далече, струваше й се, че се намира под вода или е заровена под планина от пясък.

— Не — повтори глупаво момичето.

— Истина е, Ерис.

Категоричността в гласа на Каролайн накара дъщеря й да се вдърви от студ. След това осъзна защо нейното ДНК не съвпада, защо майка й не е изненадана. Защото Ерис не беше дъщеря на баща си.

Майка й беше изневерила на баща й и го беше пазила в тайна през изминалите осемнайсет години.

Ерис затвори очи. Не бе възможно това да се случва. Нямаше начин. Ако останеше със затворени очи, всичко щеше да си отиде, също като кошмар.

Майка й протегна ръка и Ерис скочи, бутна масичката за кафе и я преобърна. Нито една от двете не я погледна. Майка и дъщеря не откъсваха очи една от друга — приликата бе болезнена, — но за Ерис никога досега не бяха били по-далечни.

— Защо? — попита тя, тъй като това бе единствената дума, която се образува в мозъка й. — Защо си ме лъгала през всичките тези години?

— О, Ерис. Не исках… Не става въпрос за теб…

— Ти сериозно ли приказваш? Разбира се, че става въпрос за мен!

Каролайн трепна.

— Нямах предвид това. Просто… случилото се между мен и Евърет не е по твоя вина.

— Това го знам. Вината е твоя!

Нито една от тях не проговори. Тишината кънтеше в ушите на момичето.

— Къде отиде татко? Кога ще се върне? — попита най-сетне Ерис.

— Не съм сигурна. — Майка й въздъхна. — Извинявай, Ерис.

— Престани! — Ерис вече крещеше. Не можеше да се сдържи; не искаше да чува повече извинения от майка си. Извиненията не означаваха нищо, след като човекът, на когото си вярвал най-много, те е лъгал цял живот.

Майка й не помръдваше.

— Знам, че ти е трудно, че имаш купища въпроси. Готова съм да ти отговоря.

— Майната ти и на теб, и на скапаните ти извинения — прекъсна я Ерис, като натърти на всяка дума.

Майка й се отдръпна обидена и шокирана, но Ерис не й обърна никакво внимание. Прехвърляше всички спомени за майка си: как майка й идваше да я събуди по времето, когато ходеше в начално училище, но вместо това се гушваше до нея и заспиваха, а баща й идваше да ги буди и двете и се смееше, че момичетата му били истински спящи красавици. На Коледа правеха сладки, за да ги сложат под елхата за Дядо Коледа, но тестото оставаше почти сурово, а баща й ги изяждаше през нощта и това се повтаряше години след като Ерис вече знаеше, че няма Дядо Коледа. Всяка година преди рождения й ден Каролайн лъжеше, че имат час на лекар, взимаше я от училище и отиваха на пазар, за да й купят подаръци, а след това спираха в „Бъргдорф“ за чай. „Майка ти е много готина“, казваха другите момичета, защото нито една друга майка не взимаше детето си от училище просто за удоволствие. Ерис се смееше и отговаряше: „Върхът е“.

Всичко това сега й се струваше една голяма лъжа. Всеки жест, всяко „обичам те“, всичко бе смазано от грозната лъжа в живота й. Ерис примигна объркано и погледна познатото лице на майка си.