Хилядният етаж [bg]

— Имаш да наваксваш — пошегува се тя.

Долови отново същото колебание. Звуците, които се носеха от долния етаж, станаха по-силни.

— Май още не съм във форма за партита — отвърна Лида, но смехът й прозвуча малко фалшиво.

Ейвъри наблюдаваше най-добрата си приятелка, докато тя се поклащаше напред-назад и разглеждаше малките панделчици на черните си високи обувки. Лъжеше за нещо.

При тази мисъл Ейвъри усети болка. Мислеше, че с Лида си споделят всичко.

— Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.

— Знам — отвърна бързо Лида, но думите й не прозвучаха искрено.

— Кажи ми къде беше това лято? — настоя Ейвъри.

— Моля те, престани.

— Обещавам да не…

Устните на Лида се свиха в тънка линия и следващите й думи прозвучаха студени и официални.

— Сериозно говоря. Казах да престанеш.

Ейвъри замълча, малко обидено.

— Просто не разбирам защо не разговаряш с мен.

— Е, понякога не ти си в центъра на събитията, Ейвъри.

Ейвъри понечи да отговори, но в същия момент долу настъпи смут, гласовете на гостите се надигнаха, за да поздравят някого. Тя погледна любопитно и видя фигурата в средата на множеството.

Всичко замря, въздухът в стаята неочаквано изчезна. Ейвъри си наложи да мисли. Усети как застаналата до нея Лида се напряга от изненада, но не можа да откъсне очи, за да погледне приятелката си.

Той се беше върнал.

— Атлас — прошепна тя, макар той да не можеше да я чуе.

Затича надолу по стълбите, тълпата се раздели, за да я пропусне да мине, стотици очи не се откъсваха от нея, вероятно снимаха и качваха снимките във фийдовете. Това изобщо не я интересуваше. Атлас се беше върнал.

И след това се озова в прегръдката му, зарови лице в рамото му, вдъхна познатия мирис за частица от безценната секунда, преди правилата на нормалното поведение да я принудят да се отдръпне.

— Върна се — изтъкна тя като глупачка, докато очите й го изпиваха.

Той беше със смачкани панталони в цвят каки и тъмносин пуловер. Стори й се по-силен, отколкото го помнеше, светлокестенявата му коса беше по-дълга, къдреше се около ушите както навремето, когато беше малък. Всичко друго си беше същото: шоколадовите очи, обрамчени с гъсти мигли, дори прекалено гъсти за мъж; пръснатите по носа му лунички; малко кривият му долен зъб, напомняне, че не е съвършен. Това бе едно от нещата, които хареса у Атлас, когато родителите й го доведоха у дома преди дванайсет години — фактът, че има истински, видими недостатъци.

— Върнах се — повтори той. Брадата му беше набола. Ейвъри копнееше да вдигне ръка и да я докосне. — Как е?