Обичай ближния си [bg]

— Онзи евреин със сивата брада ли?

Съдържателката кимна.

— Умрял. Само чух за него…

— Това е достатъчно. Не знаете ли къде са децата му?

— Откъде да зная? Не мога да се занимавам с такива неща.

— Вярно. — Щайнер дръпна чантата и я отвори. Оттам изпаднаха няколко кълбета разноцветни конци.

Под тях имаше грижливо прибрана кутия с връзки за обувки. След това един костюм, дрехи, чифт обувки, една еврейска книга, няколко ризи, два картона с рогови копчета, малко кожено портмоне с няколко монети по един шилинг и една бяла дреха за молитва, загъната в хартия. — Не е много за цял живот нали, Тереза?

— Мнозина нямат и толкова.

— И това е вярно. — Щайнер прегледа еврейската книга и намери една хартийка под обвивката на корицата. Извади я грижливо. На хартийката беше написан с мастило някакъв адрес. — Аха! Ще потърсим на този адрес. — Той стана. — Благодаря за кафето и ракията, Тереза. Ще закъснея тази вечер. Ще ме приютите в стая в партера към двора, за да мога да се измъкна по-бързо.

Съдържателката се готвеше да каже нещо, но Щайнер вдигна ръка.

— Не, не, Тереза! Ако намеря вратата заключена при връщането си, ще дойда с цялата Виенска полиция. Сигурен съм, че няма да бъде заключена. Да приютиш бездомния е една от Божиите заповеди. Ще получите хиляда години блаженство в рая за това дело. Ще оставя раницата си тук.

Той излезе. Знаеше, че е безсмислено да продължава разговора, и разбираше необикновената убедителност на оставените лични вещи у хора, които водят редовен живот. Раницата му щеше да му намери много по-лесно квартира, отколкото всяко друго увещание. Безгласното й присъствие беше достатъчно да преодолее и последните възражения на съдържателката.