Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
След няколко минути, или може би и секунди, шумът престана. Настъпи тишина, непроницаема като тъмнината. Сякаш нищо не се беше случвало. Сякаш му се беше сторило. Но той знаеше, че не е така и внезапно осъзна, че е мокър, със схванати мускули и го е страх да диша.
Не можа да се насили да тръгне напред, а повече нямаше къде да ходи и остана при дървото, като се вглеждаше мъчително в нощта и се ослушваше. После притисна гръб към ствола, първо застана на колене, а после седна подпрял ръце върху сухата земя. Продължаваше да не вижда нищо и да чува само равномерния ромон на реката. Остана така до разсъмване.
От какво все пак се изплаши толкова? Не разбираше. Не се страхуваше от кучета, от чакали, вълци, змии — не беше страхливец — но точно сега и тук изпита унизителен, съкрушителен, безсмислен и безпорядъчен страх. Очевидно, без да го съзнава, ЗНАЕШЕ повече, отколкото разбираше, или бе способен да си въобрази…
Дочака утринния сумрак. Стана хладно, падна роса, нощните облаци се разсеяха. До изгрева имаше още време, но вече се виждаше целият лагер. Излезе ветрец, който лениво запрелиства страниците на книжката, която някой бе забравил на масата и това беше единственото движение в прозрачното сиво утро.
Видя походното си легло. До него нямаше никого. Спалният чувал бе увиснал до земята, но дали той го беше оставил така, или не, не помнеше. Озърташе се предпазливо, беше го срам от нощния страх и много се надяваше, че всички спят дълбоко — до времето за ставане имаше още два часа.
Спря се до леглото. Отново се изпоти и мускулите му се напрегнаха, сякаш се готвеше да вдигне огромна тежест. Изведнъж разбра естеството на нощните звуци. Разбра и своя неконтролируем, безпорядъчен страх, и неспособността си да си представи какво се случва там — то беше трудно да си го представиш. Старата сплескана възглавница бе разрязана, разпрана, раздрана, горната част на спалния чувал също. Било е взрив. На ненавист. На бяс. На сляпа злоба. На отчаяние… На безнадеждност. На самосъжаление…
Било е смъртоносен танц на ожесточен, заслепен нож… На местно наречие на такъв нож му викаха печак или пчок. Спомни си за един такъв печак — по-остър от бръснач, с надпис на острието, с резбована костена дръжка — Рахматуло демонстрираше на всички желаещи как тук колят овен: опират коляно в гърба, дръпват главата с обезумелите очи назад и с едно точно движение на ножа прерязват гърлото… (никой не догледа тази картинка докрай и после ядоха пилафа без удоволствие)…
Разбрал всичко докрай, той не изпита нов пристъп на страх, както можеше да се очаква. Обхвана го непоносимо мъчителен срам! Трябваше веднага, незабавно, без да губи и секунда, да прибере, да скрие, може би дори да унищожи всичко това, за да не го види някой… срам, срамотище, кошмар! Панически сграбчи постелката, сгъна походното легло и повлече всичко да го скрие в голямата палатка на „командния състав“… Шефът спеше, завит до брадата, Виконта — също, изпънал настрани осакатената си ръка (сбръчкано чуканче с нелепо стърчащи два пръста)… Той безшумно напъха своето легло под това на Виконта и разстла спалния чувал на старото място, влезе в него и затаи дъх като куче, направило беля. Страхът и срамът бавно го напуснаха и той заспа.
Станислав проспа ставането — спа като пън, без да чува нищо. Събуди се към дванайсет. Жегата набираше сила, бе останал сам в лагера, което го учуди, но и зарадва. Стомахът му се бе успокоил напълно. Извади обезобразеното си походно легло и го скри под купчина чували, легени, ръждиви лопати и някакви денкове. Ах, колко му се искаше така дълбоко и завинаги да скрие и всичките си нощни спомени… Впрочем на дневна светлина те не му се струваха толкова отчаяно трагични и срамни. Оказа се, че може да живее с тях, дори да се радва на живота…
Тогава дойде Виконта, за да готви обяда и му разказа за сутрешните събития. Веднага след закуска Рахматуло получил епилептичен припадък — издал протяжен, нечовешки звук, приличащ на вой, на рев, паднал и взел да се гърчи и да се извива. Било страшно зрелище, но жена му (очевидно свикнала) не загубила самообладание, направила каквото трябва и, за късмет, в този момент пристигнал камионът. Семейство Рахматуло заедно с багажа си се натоварили и заминали за града. Работният ден започнал със закъснение и всички отишли на разкопките, изпълнени с лоши предчувствия.
Имало за какво!
Работниците попаднали на гунда и така дошъл краят на всичко. (С гунда е свързана легенда. Ако се вярва на разказите и описанията, това е доста голямо крилато насекомо на черно-жълти райета, но не е оса, нито стършел. Живее под земята. Ухапването му убива на място. Когато случайно го изкопаят от почвата, то жужи специфично, заплашително. Дори обикновената среща с него предвещава нещастие.) Виконта, който отдавна живо се интересуваше от насекомото, не успял да го види. Работниците изведнъж се разшумели и побягнали от изкопа с панически викове: „Гунда!… Гунда!“ Само един от тях го видял, но паниката обхванала всички. Шефът с огромно усилие успял да ги върне на работа, но това бил краят на разкопките. Край — гунда!