Леговище от кости

— Каза, че си отблъснала Водата. — В гласа му прозвучаха обвинителни нотки, колкото и да се стараеше да не се издаде.

— Не — отвърна Мирима. — Казах, че те обичам повече и че отказвам да отида в морето.

— Но Стихиите не ни позволяват подобен избор. Не можеш да обичаш едновременно мен и Водата.

— Сигурен ли си? — не се съгласи тя. — А как може един мъж да обича и съпругата, и децата си, и коня и кучето си, дома и страната си? Не може ли да ги обича дълбоко, всяко по свой си начин?

— Може — съгласи се Боренсон, — но животът задължително ни принуждава да избираме измежду нещата, които обичаме, и ако ти се опиташ да служиш на Водата, тя ще предяви права върху теб, така както Земята предяви своите права върху Габорн.

— Габорн служи на суров господар — отвърна Мирима, — твърд и неумолим като камък. — Гребна вода от езерото и я разля върху близката скала. — А Водата е отстъпчива. Тя запълва празните пространства около нас и празнотата вътре в нас, а после ни издига. Водата може да ме отнесе в своите дълбоки подмоли и да продължавам да те обичам. Снощи ти казах, че те обичам и няма да те напусна. Това е истина. Никога няма да те напусна.

Боренсон знаеше, че са малко тези, които обичат Водата и могат да устоят на зова й, но гласът на Мирима беше тъй нежен и убедителен, че почти успя да прогони страховете му.

— Ела тук — промълви тя и потупа земята до себе си.

Боренсон се спусна по склона и приклекна на тревата до нея.

Тя протегна ръка и докосна неговата. Разправяха, че мощните чародеи можели да пробудят неведоми чувства в душата на обикновен човек, когато я обладаят. Огнетъкачите възбуждали апетитите му — ламтежа за богатства, похотта му към жени, желанието за кръвопролитие и скъперничеството му; докато Земните пазители събуждали желанието за създаване на потомство или за обработване на земята, или необходимостта от усамотение в мрачни кътчета. Боренсон никога не беше изпитвал подобни чувства — до този момент. Щом Мирима хвана ръката му, той почувства как го обгръща спокойствие, някаква прекрасна хармония, която прогони всичките му съмнения и тревоги. Беше почувствал същото предишната нощ, докато двамата лежаха преплели тела в леглото. Беше си помислил, че това усещане е вътре в него, че е породено от опиянението, което бе изпитал от любовта им. Сега разбра, че е нещо повече.

Мирима постави дясната му ръка в дланите си и го погледна дълбоко в очите. Нейните бяха толкова тъмни, че изглеждаха почти черни, а бялото им бе бледосиньо. Дори сега, когато вече нямаше утринна мъгла, в тъмните й коси проблясваха водни капки, а дъхът й ухаеше на планински ручей. Но нищо в нея не напомняше русалка. Очите й не бяха морскозелени. На шията й не се виждаха хрилни отвори. Нямаше и следа от сребристи люспици върху кожата й.

— Не се страхувай — каза тя и думите й пропъдиха страховете му. — Водата ме е натоварила с отговорност, която съм готова да поема. Настъпват мрачни времена, сухи времена. Водата се нуждае от воини, които да й помогнат да укрепи и излекува земята. Непрекъснато си мисля: ние с теб сме едно цяло. Бих искала да се присъединиш към мен.