Леговище от кости

Сър Боренсон и съпругата му Мирима напуснаха Фенрейвън преди разсъмване, докато мъглата се надигаше над блатата, а звездите се носеха по небето като блещукащи въглени.

Най-напред Боренсон нахлу в кухнята, грабна няколко суджука и ги напъха във вързопа си. След това се промъкна до вратата на странноприемницата с бойния си чук в ръка и надникна към улицата. Къщурките дремеха, метнали издължени сенки в мрака, а сухите клони на дърветата стърчаха зад тях като черни пръсти, протегнати сякаш да уловят падащите звезди. В селището нямаше будна душа. От нито един комин не се издигаше пушек от запален рано огън. Не се чуваше ни лай на куче, ни грухтене на любопитно прасе.

И все пак Боренсон беше неспокоен, защото не беше забравил забуления с качулка мъж, който ги преследваше преди две нощи. Яздеше подсиления си кон в мрака, без да се бои от гъмжащите от духове мочурища из Западните земи. Явно беше храбър мъж. Но яздеше закачулен и беше увил копитата на коня си с овчи кожи, за да заглушават стъпките му, както постъпваха убийците от Инкара. А можеше и да е просто самотен разбойник, който се надяваше по този начин да издебне някой нищо неподозиращ търговец. Боренсон обаче отдавна се беше научил да се вслушва в подозренията си.

Той огледа внимателно улицата като се взираше във всяка сянка. Когато се увери, че никой не наблюдава, прошепна:

— Да вървим.

И се измъкна като сянка през вратата, като заобиколи странноприемницата на път към конюшнята.

В нея едва-едва мъждукаше фенер. Сеното в плевнята миришеше на мухъл, което беше обичайно през късна зима или ранна пролет, но беше странно през есента. Боренсон наблюдаваше Мирима, докато тя отиваше към фенера. Тя не мигна, докато повдигаше фитила, а щом тръгна към конете, запристъпва грациозно като вода, потекла върху съвършено гладка повърхност. Предишната нощ беше успяла да пропъди един дух със студено желязо, но от докосването му сърцето й едва не бе спряло. Изглежда, беше се оправила напълно.