Леговище от кости

Боренсон запали огън и заоглежда пътя в далечината, докато чакаше съчките да изгорят и пламъците да направят на жар и по-едрите клони, за да изпече суджуците, които беше взел от странноприемницата. Не забеляза почти никакво движение. Зърна огромен елен с отпуснати на гърба му извити като арка рога да пристъпва предпазливо със скована походка и вирната муцуна. Душеше за сърна. Но нито от тайнствения ездач, нито от друг пътник нямаше и следа.

И все пак усещаше тревога. Не можеше да назове причината за безпокойството си. Може би пътуването им до Инкара. То само по себе си криеше достатъчно рискове.

Но имаше и още нещо. Най-много го притесняваше Мирима. През последните няколко седмици какво ли не направи, за да не се влюби в нея. Като страж на принца най-важните му задължения бяха свързани с Габорн. Никога не беше предполагал, че ще си намери съпруга — поне съпруга, която да обича. Винаги си беше представял, че ако изобщо вземе жена, тя ще е някоя беднячка, която ще му готви и ще задоволява останалите му физически нужди от благодарност за покрива, който й е осигурил. Не си беше представял, че ще има за съпруга красива и силна жена, която ще го обича безумно, жена с ум и обаяние.

Сега беше влюбен в Мирима до ушите. Беше замаян — като момченце, чието сърце за първи път усеща вълненията на неподозирани страсти.

Изминалата нощ, през която се отдадоха докрай на любовта си, беше наистина съвършена.

И все пак чувстваше, че нещо не е наред. Боеше се, че тя ще го напусне — или по-точно, че нещо се опитва да му я отнеме.

Мислите му непрестанно се връщаха към закачуления. Той излъчваше нещо злокобно.

Мирима беше останала в ниското до потока, скрит зад гъстите корони на дърветата. Боренсон предположи, че се къпе или отдъхва, или пък събира още дърва за огъня. Но щом наниза дебелите суджуци на няколко дълги пръчки и ги сложи да се изпекат, си даде сметка, че не я е виждал от доста време.

Не искаше да вика заради опасността от разбойници наоколо, така че забърза надолу към потока. Не я видя край него, но видя миниатюрните й стъпки по меката земя.

Беше тръгнала надолу покрай потока. Не беше трудно да я последва. Разкаляната земя беше покрита с мъх и нападали листа, които я правеха стабилна за ходене. Тихото бълбукане на водата между заоблените камъни заглушаваше стъпките му; уханието на ручея изпълваше въздуха.

Боренсон пристъпваше внимателно, следвайки стъпките й. Други следи нямаше, но след няколко крачки забеляза нещо подозрително — следи от лапите на огромен вълк пресичаха пътя й. Това го накара да си спомни, че са сред пущинаците.