Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
По-навътре в тунела Габорн стоеше сам с факла в ръка, взрян в пустотата, докато рицарите му разтурваха лагера.
Отверстието към Устата на света беше над стотина стъпки широко, но много бързо се стесняваше навътре докъм двайсет-трийсет стъпки.
Наскоро халите бяха подсилили стените с клей, който се втвърдяваше във вещество, по-твърдо от бетон. Клеят беше оформен в подобни на ребра колони, които се извисяваха нагоре до около трийсет стъпки височина. На всеки десетина разкрача се издигаше поредната двойка колони. На върха, където колоните се срещаха, по цялата дължина на тунела лъкатушеше костено било.
Въздействието им беше потискащо. Йоме се втренчи във вътрешността на тунела и подпорите й заприличаха на бели ребра, сякаш се намираше във вътрешността на останките от скелета на някакъв огромен, отдавна умрял червей.
От тавана над тях провисваха дългите ластари на космати пещерни растения.
— Какво правиш? — попита Йоме.
— Чудя се колко факли да вземем — отвърна Габорн. — Ако вземем прекалено много, ще бъдат излишен товар. Ако вземем прекалено малко, няма да ни стигнат.
— Корен от хоя гори чудесно — предложи Бинесман. — Сигурно ще намерим някъде по пътя.
— Може би имам нещо по-добро от факли — вметна Йоме, доволна, че има възможност да покаже способностите си. — Позволих си да донеса подарък от съкровищницата в Замъка на прилива.
Отиде до вързопа си, който лежеше наблизо под намотано яко въже, и измъкна пълна чанта с бижута, украсени до едно с опали. Те бяха нищожна част от съкровищата на мистарския двор, доказателство за необятното количество бижута, колекционирани от предците на Габорн в продължение на над две хиляди години. Имаше поне осемдесет игли за пелерини с опали във всевъзможни цветове, за да подхождат на всяка дреха в изискания гардероб на един владетел: черни опали от хълмовете над Уестмур, огнени опали от Индопал, перлени опали от земите отвъд Каролско море, син опал, който беше толкова древен, че канцлерът й беше споделил, че никой в двора не знае откъде е. Златни опали, изпъстрени с червени петънца, обсипваха потъмняла корона, а огърлиците, гривните и пръстените нямаха чет.
Тя изсипа съдържанието на чантата на земята до краката на Габорн. Бижутата заблещукаха на светлината на факлата.
— Можеш ли да изтеглиш светлината от тях — запита тя Бинесман. — Както направи в замъка Силвареста?
— Да — затържествува Бинесман. — Това е великолепно!
Магът разпръсна бижутата в кръг и нарисува до него няколко руни. Размаха жезъла си над тях, изричайки заклинание, което завърши с тихичко:
— Събудете се.
Камъните запремигваха бледо, всеки със свой собствен блясък. Гледката напомняше изгряването на звезди в лятна вечер. Пръв проблесна синият опал, след него и останалите.
Но за разлика от звездите, тяхното великолепие сякаш нямаше граници. Дори без човек да имаше дарове на зрение, сиянието, което излъчваха опалите, заслепяваше и раняваше погледа.
Потоци блестящо бяла, сякаш отразена от заснежено поле слънчева светлина, извираха от много от опалите. Имаше изумителни цветове: ручеи воднозелено изтичаха от сапфирено езеро, ръждивото злато на есенен ден, толкова ярки зелени и червени проблясъци, че ако се опиташе да ги опише, Йоме не би могла да намери точните думи.
Камъните блестяха с такава яркост, че Йоме усети да излъчват топлина, сякаш горяха. Това я накара да отмести поглед и тя видя цветните отражения, които танцуваха по тавана на пещерата.
Ейвран дишаше на пресекулки. Дори зелената жена възкликна от удивление.
Бинесман бързо протегна ръка и заопипва опалите — събираше най-ярките. Преди да тръгне, Йоме беше преровила набързо ковчезите със съкровищата и много от камъните, които й се бяха сторили блестящи, сега бяха отместени настрана.
— Сега се укротете — изрече магът.
Опалите помръкнаха и престанаха да излъчват топлина, но дори приглушената им светлина беше по-ярка от всякакъв фенер.
— Да видим сега — замърмори магьосникът. — На кого какво да дадем?
Най-напред вдигна един сребърен пръстен с чудесен бял камък с топъл блясък.
— Грижи се за този, дете. — Той го подаде на Ейвран. — Можеш даже да си готвиш на него.
Ейвран го надяна на пръста си и се зарадва:
— Сякаш специално за мен е правен!
— Може и да е така — засмя се магът.
Пръстенът блестеше ослепително и Ейвран го чукна и пошепна:
— Сега се укроти.
Светлината му помръкна — сякаш на пръста й заблещука звезда.
За вайлда Бинесман избра огърлица с дузина златни опали. Надяна я през главата й и зелената жена заби поглед в ослепителните камъни.