Леговище от кости

Сякаш огромен товар се бе смъкнал от плещите й. Държеше черната си тояга, а в другата си ръка — юздите на сивата кобила. Белият й опалов пръстен блестеше по-ярък и от най-ярката звезда.

— Кажете на всички хора — въздъхна Ейвран, — че халите няма да ги тормозят никога вече. Стопаните на подземния свят вече никога няма да тръгнат срещу тях.

— Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш? — попита Боренсон. — В нашата къща винаги ще се намери място за теб, ако пожелаеш.

Ейвран поклати глава.

— Не се тревожи за мен. Ти се връщаш в своя дом, аз отивам в моя. Има още много работа да се върши и трябва да съм нащрек.

Боренсон кимна, неспособен дори да предположи трудностите, които й предстояха. Халите имаха нужда от Земен пазител, който да ги защитава. Дори той знаеше какво означава това. Задаваха се мрачни времена.

— И все пак — настоя Боренсон, — ако закопнееш слънчевата светлина да погали лицето ти или за удобно легло, или за някой, с когото да си побъбриш…

— Знам къде да те намеря — довърши вместо него Ейвран.

Слезе от коня и прегърна Боренсон. Той я стисна в ръцете си и му се прииска никога да не я пусне. Дребничкото й тяло почти изчезна в прегръдката му.

Ейвран се притисна към него за последен път и Боренсон видя в очите й да проблясват сълзи.

„Все пак частица от нея се е запазила човешка“, помисли си той и това го зарадва.

Тя се сбогува и с Габорн и Бинесман, но думите са безсилни да опишат тази сърцераздирателна сцена. В Бинесман бе открила бащата, когото не познаваше, и когото отново трябваше да загуби.